Човекът на Ретана метна червения плащ — la muleta — върху една палка, уви го около нея и го подаде през оградата на Мануел. Бръкна в коженото ковчеже с рапирите, хвана една от тях за кожената ножница и също я подаде през оградата. Мануел хвана червената дръжка, изтегли острието и празният кожен калъф клюмна надолу.
Той погледна към Сурито. Снажният пикадор забеляза, че Мануел се облива в пот.
— Сега ще го довършиш — каза Сурито. Мануел кимна.
— Добре е обработен — окуражи го пак Сурито.
— Като по поръчка — увери го човекът на Ретана. Мануел кимна.
Горе, под самия навес, тръбачът засвири за последния тур и Мануел прекоси арената по посока на отдалечените ложи, потънали в мрак, в една от които трябваше да бъде президентът.
На първия ред репортерът на „Ел Ералдо“ отпи голяма глътка от топлото шампанско. Беше решил, че няма смисъл да пише подробен репортаж и ще състави информация, като се върне в редакцията. В края на краищата не беше толкова важно. Някакво си вечерно представление. Ако пропусне нещо, ще го вземе от утринните вестници. Отпи още една глътка от шампанското. В дванадесет имаше среща в „Максим“. И какво ли представляваха тези тореадори? Хлапета и безделници. От кол и въже. Сложи бележника в джоба си и погледна към Мануел — самотна фигура сред арената — снел шапка с широк жест в знак на поздрав към ложата горе, която не можеше да види в тъмния амфитеатър. Бикът, с празен поглед, стоеше спокойно посред арената.
— Посвещавам този бик вам, сеньор, и на мадридската публика, най-сведущата и най-великодушната на света — каза Мануел. Такава беше общоприетата формула. Каза я цялата. Малко дълга беше за вечерно представление.
Той се поклони към тъмното, изправи се, захвърли шапката си през рамо и с плаща в лявата ръка и рапира в дясната тръгна към бика.
Мануел се приближаваше към бика. Животното го погледна, очите му шареха. Мануел забеляза, че бандерилите висят косо от лявата му плешка, а кръвта от ударите на Сурито продължава да се стича на лъскави струйки. Забеляза и как бе застанал. Докато се приближаваше, с muleta в лявата ръка и рапира в дясната, Мануел гледаше краката му. За да се хвърли напред, бикът трябваше най-напред да събере крака. Сега стоеше разкрачен, отпуснат.
Мануел вървеше към него и гледаше краката му. Всичко беше наред. Ще се справи. Трябваше да го застави да отпусне глава надолу, за да може, необезпокояван от рогата, да се доближи до него и да го убие. Не мислеше как ще удари с рапирата, как ще го убие. Не можеше да мисли за всичко наведнаж. Все пак онова, което му предстоеше, го гнетеше. Докато се приближаваше, следейки краката на бика, той видя последователно очите му, влажната муцуна, широките закривени напред рога. Около очите на бика имаше светли кръгове. Погледът му бе прикован в Мануел. Той чувствуваше, че тоя, малкият с бялото лице, няма да му убегне.
Мануел се спря, преметна червения плащ върху рапирата, хвана я с лявата ръка и втъкна острието й в плаща, изопнат като триъгълно корабно платно. Същевременно забеляза върховете на рогата. Единият се бе разцепил от ударите в оградата. Другият беше остър като игла на таралеж. Докато разгъваше своята muleta той забеляза, че бялата основа на рога е окървавена. Той виждаше всичко това, без да губи из очи краката на бика. Бикът не сваляше поглед от Мануел.
„Преминал е в отбрана — каза си Мануел. — Събира сили. Трябва да го изкарам от това състояние и да го принудя да отпусне глава. Това е най-важното: да отпусне глава. Сурито го накара веднъж да отпусне глава, но след това той се съвзе. Като го подмамя да потича, ще изгуби кръв и тогава ще отпусне глава.“
Както беше хванал рапирата с лявата ръка и приглаждаше заметнатия отгоре й плащ, той подвикна към бика. Бикът го гледаше.
Той предизвикателно изви тяло назад и раздвижи опънатия плащ.
Бикът видя плаща: ярко петно, което аленееше под блесналите светлини. Краката му се раздвижиха.
Ето го, идва. Профуча! Мануел се извърна встрани и вдигна плаща така, че той мина над рогата на бика и се плъзна по широкия му гръб от главата до опашката. Животното намери пред себе си празно пространство. Мануел бе останал на старото си място.
След като мина под плаща, бикът се извъртя като котка, която завива покрай ъгъл, и се обърна срещу Мануел. Отново беше преминал в нападение. Мудността му се бе изпарила. Мануел забеляза струйка прясна кръв, която лъщеше по черната плешка и се стичаше на капки по краката му. Той изтегли рапирата от своята muleta и я хвана в дясната ръка. Отпуснал лявата ръка с плаща и цял наклонен наляво, той подвикна към бика. Бикът раздвижи крака и впи поглед в плаща. Ето го, идва!