Този ден на генерал-лейтенанта дяволски му вървеше, толкова много му вървеше, че чак не беше за вярване. На срещен курс се приближаваше истински земен лидер. След няколко минути можеше да се прочете даже името му: „Плутон“.
Мосли сигнализира, изчака известно време и пак сигнализира. Лидерът не променяше нито курса, нито скоростта си, но най-странното беше, че и не отговаряше. Май че наистина днес прекалено много му вървеше. А да срещне втори кораб преди да умре от глад или от задушаване беше наистина невероятно.
Генерал-лейтенантът се вгледа още веднъж в лидера, но някакви други светлинки по-встрани привлякоха вниманието му. Отблясъци от два преследвача. Значи това е краят. Напразно е бягал по кривите коридори на изгорената база ли беше или пък лаборатория, напразно се беше успокоявал с късмета си. Един лъч с най-лекия бордов лазер и от незащитеното катерче няма да остане нищо, ако не броим няколкото сектора в паметта на голямата невронна машина в в базата на земния флот.
Чу се звук като от търкаляща се по камъни празна консервна кутия. Това беше лидерът. Ето сега ще стрелят. Не, ей сега. Е, хайде де. Сега вече трябва да стрелят.
Кутията се търкаля два пъти по-бързо. Наслагване на трептения. Резонанс на магнитните метеорни уловители. Дано да издържи корпусът на тази бонбониера.
Не стреляха, наистина не стреляха.
Мосли се чуди, чуди и подкара малкото си съдче към най-близката база. Щеше да пристигне само след някакви си двеста петдесет и няколко години. По-точно не му се смяташе.
— Господин полковник, все си спомням за пробива ви с „Плутон“. Преди това тръгнаха две тройки лидери и все не успяваха. Тогава май загина адмиралът.
— Не, капитане, адмиралът е загинал след като ние се измък… е-е-е, пробихме. Те искаха да ни вкарат в клопка, два от преследвачите им се нахвърлиха върху нас по фланга. Само че ние бяхме по-бързи от тях и се откъснахме.
— Разбирам, господин полковник. По това време ние вече бяхме с половин екипаж и се надявахме само на добрите духове и на чудото. Капитанът беше мъртъв, старпомът — също. Оставахме двама офицери на „Индепендънт“, но и за нас нямаше работа. После загина и вторият помощник. В самия край на боевете единственият оцелял от командния състав бях аз.
На третия ден гладът започна да се чувствува твърде забележимо. Мосли се заставяше да мисли за какво ли не, но щом спуснеше клепачи, пред него се разстилаше маса, обсипана с безброй различни лакомства, кое от кое по-вкусни. За щастие имаше достатъчно вода, пък и регенерационната система я връщаше почти всичката.
Генерал-лейтенантът често поглеждаше малкото си шкембенце. Да го беше направил по-обемисто на времето. На него разчиташе да увеличи шансовете си.
Така минаха и четвъртия, и петия ден. А на шестия в обсега на локатора влезе земният крайцер „Индепендънт“. Бързо се свързаха. На борда беше зле: много ранени, тежки повреди. Командвуваше третият офицер. И това жълтоклюно капитанче можа да заяви:
— Ще пратя мой катер да ви вземе на буксир.
Мосли се ядоса.
— Имам достатъчно гориво в резервоарите и мозък в главата за да се справя и без вашия катер. Отворете един хангар и ме чакайте.
Капитанчето отвори уста да отговори нещо чинопочтеннно, но генералът се изключи.
— Горе три. Ляво пет. — диктуваше автоматичният лоцман при скачването. Мосли с лекота постави своята консерва на стапела и тръгна към капитанската каюта. Добре познаваше планировката на крайцерите и изненада офицерчето с бързото си появяване.
— Поемам командването като старши по звание. Докладвайте обстановката.
— Но вие сте пострадал и трябва да…
— Без коментари.
Капитанчето се засуети около пулта и започна да мрънка.
— Три четвърти от личния състав е загинал или недееспособен.
Вратата зад гърба на Мосли се отвори. Влязоха трима сержанти. Единият беше с шинирана ръка, а вторият носеше на главата си огромна чалма от ослепително бял бинт.
— Господин генералът се чувствува зле — продължи с неузнаваем глас капитанчето. Откарайте го до лечебницата и му дайте двойна доза приспивателно. И стойте до него докато заспи. Господин генералът иска да си почине на спокойствие.
Мосли прецени, че идеята не е толкова лоша, но не му хареса начина, по който му я подхвърлиха. Първият сержант се свлече на пода без да издаде какъвто и да е звук. Опитите на втория да се предпази не се увенчаха с успех. Третия, с шината, обаче успя да стовари здравата си ръка върху тила на генерал-лейтенанта. Настъпиха тишина и мрак като в изоставен рудник.