Свестяването беше особенно неприятна работа. Бяха го надценили малко — часовникът оказваше, че е спал над четиридесет часа. Не беше вързан, но вратата беше заключена. Това капитанче е много самоуверено — реши за себе си той. Намери един скалпел и започна да сваля капака на електронната брава.
В резервния команден пункт нямаше никой. Мосли бързо се ориентира: отдалечаваха се от базата като внимателно заобикаляха земните форпостове. Като изчете корабния дневник и прегледа картите, генерал-лейтенантът се почеса по поодрасналата за една седмица брада. Включи микрофоните от централната кабина. Капитанчето с разпален глас убеждаваше някого в нещо. Мосли се вслуша в думите.
— Ще получим същите звания, като в нашата армия, заедно с двойно по-високи заплати и гарантирана пенсия след уволнението. Всеки от нас ще може да извика при себе си семейството си, а също и някой близки роднини…
Предателство — окончателно се убеди Мосли и набра текста на една кратка, но достатъчно ясна информация до базата. Нареди на компютъра да я пусне след десет минути. Те му трябваха за да стигне до хангара с катерите, като преди това се завърти около продоволствения склад.
— Тогава всички проявяваха чудеса от героизъм, господин полковник. Толкова много загинаха.
— A la ger com a la ger! На война като на война! Капитане, не забравяйте, че на война загиват само и единствено некадърниците. Който не е успял да се опази, значи изобщо нее заслужавал да живее. Ако не бяха самотните, бих избивал такива хора със собствените си ръце.
— Тъй верно, господин полковник, такива хора напразно дишат въздуха. И без това на борда е такава блъсканица, че игла да хвърлиш, на нечие рамо ще попадне.
— Последните години ония от отдела за подбор съвсем се забравиха. И не само те, никой не си върши работата.Единствено военните юристи могат добре да правят онова, което се иска от тях. Не мога да забравя процеса срещу същия този Мосли.
Сега гладът не беше заплаха. Оставаше само чакането. От базата на два пъти му се обадиха по хиперканала. Крайцерът на два пъти бил удрян, но на края успял да се скрие.
На втория ден най-сетне го прибраха. Генерал-лейтенантът все пак стъпи на борда на лидера „Плутон“. Посрещна го усмихнат полковник. Мосли поогледа рубката и накара усмивката му да застине.
— Вие сте страхливец!
— Какво искате да кажете, господин генерал?
— Като че ли не знаете! Защо бягахте от двата преследвача? Та вие ги превъзхождате по огневи средства поне три пъти, а по енерговъоръженост — и повече!
— Главният ми генератор не работи. Не бих могъл да дам дори един залп.
— Не се заплитайте в лъжи, полковник. Те са съшити с блестящи добре различими бели конци. Всички пломби на таблото зад вас са фабрични, а да не говорим, че контролните лампи светят. Предложете друго обяснение, полковник.
— Вие сте уморен, господин генерал.
Този път сержантите бяха двама, но имаше и още двама лейтенанти.
— Изпратете господин генерала до каютата му и се погрижете да не изпитва никакви неудобства. Той иска да поспи добре, забранявам да му се пречи.
Докато слушаше тази дълга тирада, Мосли прецени, че съотношението е още по-неблагоприятно за него, отколкото миналия път. Не само, че бяха с един повече, а и самият той вече беше прекалено уморен.
Свести се отново сам. Но този път не го подценяваха — беше в най-обикновенна затворническа килия. На тавана се мержалееше светъл квадрат, чийто оскъдни лъчи едва достигаха ъглите.
Мосли яростно заудря с юмруци по вратата. Нищо. Или беше добре изолирана, или тъмничарите не обръщаха внимание. Едва ли го е правил само той.
Вътрешният му часовник показваше, че са минали около два часа от събуждането, когато донесоха закуската: някаква безвкусна отвара от дрожди и хляб, в която имаше всичко друго, освен това, което наистина трябва да го има. Докато Мосли беше капитан на „Херкулес“, даже последният стажант не ядеше такава помия.
Дните отново тръгнаха незабележими и неразличими като водните капки. В началото той драсваше с лъжицата по една черта на стената всеки път, когато му донасяха закуската, ала после се отказа да си прави календар. И с него, и без него, пак не знаеше датата, защото нямаше представа колко време е прекарал в сън, а часовникът, разбира се, не беше на обичайното си място на ръката му. Съдейки по космите на брадата, трябва да е било повече от седмица. Една сутрин вместо познатата ръка с канчето каша напрозорчето се появи зачервено месесто лице.
— Мосли, приготвяй си багажа.
Генерал-лейтенантът се канеше да каже, ще няма багаж и е готов да тръгне още сега за където и да е, само да не стои повече тук, но прозорчето шумно хлопна. Този ден той така и не дочака нито закуската, нито обяда. Месестото лице се показа отново привечер, този път съпроводено от дебело туловище.