Луан Райс
Непобедимо лято
На Даяна Амууд Джонсън с любов
В дълбините на зимата най-накрая научих, че у мен има едно непобедимо лято.
1.
Беше прекрасен летен ден.
Това си мислеше Бей Макбий, докато стоеше в задния си двор с кош току-що изпрани дрехи в краката си, а късният следобеден морски бриз се носеше към Пролива. Тази година градината бе прекрасна: розите, ружите, рапиците, лилиите и японските рози бяха разцъфнали. Птиците се потапяха във водата, събрала се в скална цепнатина, а дебелата зелена тлъстига омекотяваше контурите на гранитния ръб.
Поразена от тази красота, Бей остави за миг прането. Животът е съставен от златни моменти: тя бе научила това в скута на баба си.
Ани и Били бяха на плаж с приятели, а Пег бе на тренировка в Детската лига. През лятото рядко се случваше Бей да остане в къщата съвсем сама и тя възнамеряваше да се възползва от всяка минута. Обади се на Шон в банката, да му напомни за обещанието му да вземе Пег от тренировката. Срещна се с най-добрата си приятелка Тара О’Тул на плажа, за да поплуват, а сега щеше да простре прането и да изчака всички да се завърнат у дома за вечеря.
Слънчевите лъчи падаха върху червената й коса и луничавите й ръце. Беше с шорти и бяла блуза без ръкави; работеше бързо, тъй като в продължение на години бе наблюдавала баба си. Мери О’Нийл й показа как се прави това: една дървена щипка в устата, а с другата защипва чаршафа. Шон я дразнеше, че съседите ще ги одумват, ще си помислят, че той не изкарва достатъчно пари, щом жена му трябва да простира прането си навън. Дори искаше да наеме градинар. Градината обаче беше едно от любимите й занимания. За да надмине Тара в състезанието — да отгледа най-високите слънчогледи и ружи, най-красивите рози и най-прекрасните саксии с лимоновожълти невени, тя ставаше призори.
Всяка сутрин излизаше да полее градината, преди другите да се събудят, махаше за поздрав на Тара, която вършеше същото в градината си от другата страна на потока, а после се връщаше вътре да приготви закуската. През целия ден, докато децата й бяха навън, тя се грижеше за своите растения в градината. Как Шон не разбираше колко важно е това за нея? Как би могъл да си помисли, че внучката на Мери О’Нийл ще позволи на някой непознат да се грижи за градината й?
Бей само се засмя и целуна Шон, каза му, че е много мил, като се тревожи за мнението на хората за малкото мръсотия под ноктите й или за няколкото чаршафа, ветреещи се на простора. Баба й беше от старата родина, а Бей бе съпруга на банкер, но още като дете бе научила простичките удоволствия и никога не ги забрави. Когато приключи с простирането, светлите дрехи се виждаха ясно на фона на синьото небе: сигнални флагове в картина.
— Мамо — извика Били, завивайки край къщата с белия покрив. Косата му беше мокра, краката — покрити с пясък, а сините му очи изразяваха тревогата, че нещо в живота може да се случи и без него. — Какво ще правим довечера? Ще ходим ли на миниголф след вечеря, както каза татко? Защото ако ще ходим, може ли да поканя Ръсел да дойде с нас?
— Разбира се, скъпи. — Бей се усмихна на единайсетгодишния си син. Той имаше златистия тен на баща си; дори с крем против изгаряне кожата му ставаше меденокафява и за огорчение на сестрите му не се покриваше с лунички. — Къде е Ани?
— Идва след мен — отвърна той, поглеждайки през рамо. — Мисля, че тя също ще попита дали можем да поканим някого. Аз нямам нищо против.
— Така ли? — попита Бей, потискайки усмивката си. Забеляза, че синът й е пораснал с шест сантиметра от миналата година. Щеше да стане висок, рус и красив, също като баща си. А отношението му към приятелите на сестра му бе претърпяло радикална промяна, след като доскоро постоянно я дразнеше и я измъчваше.
Точно тогава телефонът в къщата иззвъня пронизително. Бей се обърна към вратата, но Били се оказа по-бърз.
— Аз ще го вдигна — извика той и отново й се усмихна. Миналата седмица Тара й каза: „Това е лятото, когато синът ти става социално активен. Той си има бутон за «включване», който ще се превърне в напаст за тебе. Взел е твоите очи и характера на баща си… по-добре е момичетата да внимават с него.“
Ани сигурно бе влязла в къщата през предната врата и вдигна телефона преди брат си. Тя се изправи на задните стълби в синия си бански — този път не беше с кърпа или с широка тениска; правата й коса беше мокра и изсъхваше червеникаво златна на слънцето. Тя подаде слушалката на майка си.
Бей се втренчи в дванайсетгодишната си дъщеря, знаейки, че тя се чувства неловко, усети прилив на любов и в същото време вниманието й бе привлечено от улука отгоре: точно над задната веранда, увиснал само на една скоба, повреден от ранната пролетна буря. Довечера Бей отново щеше да напомни на Шон да го оправи — разбира се, да наеме някого да го поправи. Бей примигна, а Ани беше още там, хванала слушалката.