И двете жени бяха там. Бей — облегната на преградата, Тара — прегърнала през врата Джо. Вятърът рошеше косата му, гъделичкаше ухото му. Не, това беше целувка. Усещането беше толкова истинско, а целувката й бе по-силна дори от вятъра и го раздвижваше както вятърът движеше лодката им.
— Джо — прошепна тя в ухото му, — не е нужно да управляваш повече. Просто отпусни ръце от щурвала… давай напред…
Но ръцете му не успяха да отпуснат хватката си; той трябваше да държи здраво, да направлява лодката. Тя погали врата му, гърба му; той искаше само да я грабне в прегръдките си, да я събори долу, да съблече дрехите й, да прави любов с нея, със своята съпруга.
Тара О’Тул Холмс. Изглежда, тя прекарваше доста време при Анди. Вчера обсъждаше с една служителка нещо, наречено „Тиквен бал“, и сякаш нарочно искаше Джо да я чуе. Какво ли имаше предвид? Дали искаше той да й предложи да я заведе? Много тъжно, но срещите с участници в разследването бяха против политиката на Бюрото.
Но нямаше по-мъчителна мечта от тази…
Джо се събуди щастлив, но после усещането за връзка се прекъсна. Беше притискал до гърдите си мотелската възглавница, сякаш бе Тара.
Чудеше се дали би искал да прекара известно време с нея, да отиде с нея до къщата на Бей в някоя прекрасна есенна вечер. Достатъчно често ги виждаше да седят там заедно с децата на Бей. Двете вечни приятелки с такива красиви усмивки и дух, препускащи през боклука, който Шон Макбий им бе оставил. Джо никога не би причинил това на жената, която обичаше.
Просто не би го направил. От друга страна, не можеше да разбере защо един добър човек като него имаше толкова малко късмет и не можеше да си намери момиче като Тара, което да обича. Имаше големи изисквания. Родителите му се обичаха толкова много и той знаеше, че не може да се задоволи с нищо по-малко от това. Знаеше, че се нуждае от жена като майка си, която да разбира лудия живот на един агент от ФБР и да не се плаши от мъж, който носи 10-милиметров пистолет, когато излиза да купи литър мляко.
Чудеше се дали внучката на стрелец номер едно в страната ще може да се справи с това. Може би трябваше да започне, шокирайки Тара О’Тул — да се появи на Тиквения бал и да я покани на танц.
Отмести документите си настрани и посегна към сейфа.
Беше успял да проследи офшорните сметки на Шон до една банка в Коста Рика — където шансовете за получаване на достъп бяха близки до нулата. И особено защото кодът изискваше допълнителен номер за достъп, който Джо не притежаваше. Задейства отварянето на тази сметка и това или щете да стане, или нямаше. Бюрокрация.
Може би трябваше да отиде лично до Коста Рика. Можеше да вземе и Тара. Тя щеше да оцени колко прекрасно е мястото. Тропически рай, магнит за летовниците: разположено между Тихия океан и Карибите, страхотни плажове, риболов, хотели, романтична разходка под лунната светлина.
Но тя също бе и Мека за мошениците. Мошениците обожаваха Коста Рика.
От там не ги екстрадираха, имаха си сигурни банки, получаваха евтина помощ и благоприятни курсове за обмяна, така че с милион американски долара там много бързо можеше да се купи луксозен живот. Баровете бяха пълни с престъпници с бели якички, които вземаха семействата и парите си и правеха големия пробив — избягваха от съдебно преследване или от затвора. Седяха си по цял ден в баровете, под палмите, говореха си безкрайно как са успели, за изкуството на измамата, на присвояването, за това как са оскубали хората, които са им вярвали най-много.
Половината от тях вярваха в собствените си истории, в собствените си номера — че не са искали да вземат парите на никого, че ако жертвите не са станали нетърпеливи, те са щели да ги върнат. Другата половина знаеше, че са лъжлива, крадлива пасмина, но не им пукаше, защото не ги бяха хванали. Или бяха, но те бяха успели да се измъкнат.
Джо се замисли за първата половина, която действително бе най-опасната.
Мошениците, които мамеха себе си, бяха много по-лоши. Защото оправдаваха всеки свой ход. Всяка кражба, всяка лъжа.
Шон Макбий бе един от тях. Джо познаваше толкова добре този тип хора. Човекът бе инвестирал толкова много в представата на другите за него; иронията в това престъпление бе, че той вероятно е искал повече пари, повече играчки, за да си спечели повече приятели, партньори за голф, които да се възхищават на вкуса и остроумието му. В същото време копелето вече си е имало един рай в собствената си къща. Какъв глупак…
Джо обърна внимание на писмата от Дан Конъли до Бей, съпругата на Шон.