Писмата са били важни за Шон и Джо започваше да добива представа защо. Четейки ги, той разбра, че Дан Конъли е много различен от Шон. Дан притежаваше нещо, което Шон бе искал, и Джо си помисли, че Шон е проучил писмата, за да влезе в съзнанието на Дан, да разбере от какво се нуждае той, за да може да го манипулира. Колко от мотивацията му бе свързана с ревността — с това, че някога Дан и Бей очевидно са били свързани?
Джо не беше сигурен; не беше сигурен и в това доколко бе успяла манипулацията. Обърна се към сребърната чаша и се втренчи в нея.
Знаеше, че тя се нуждае от повече анализ. Изпрати снимки до художествената лаборатория, надявайки се те да проумеят какво означават трите белега на ръба. Ако можеше да проследи чашата…
Сейфът на Шон Макбий бе като стаята с трофеи на серийните убийци. Джо не беше сигурен какво означава всеки един от трите предмета, но знаеше, че символиката може би е по-важна от действителната им стойност. Чудеше се дали другаде има повече сребро: например сребърната купа на Фиона.
Може би пазенето на трофеи бе връзката с партньора на Шон, ако имаше такъв; или може би това бе застраховката на Шон срещу предателство. Или може би бе техният начин да се перчат, да показват предимството си.
Номерът, писмата и чашата…
Джо почти имаше връзката — тя бе толкова близо. Но тя се оказваше толкова изплъзваща се, като Тара в съня му. Сега извади плика, който намери на яхтата.
Загледа се в измъчените бележки на Шон по корицата и в полетата — кога ги беше направил? Момичето… и Ед. Вътре — сметките, които бе започнал да връща. Прелиствайки, Джо изчисли датите.
Ами ако Шон е започнал да изпитва вина за престъпленията си? Ами ако е решил да върне всичко, вместо да продължи да краде? Нали по време на един от първите разпити Бей каза на Джо, че Шон е обещал да се промени? От датите в папката изглеждаше, че той е започнал да прави точно това малко преди да умре, в края на пролетта.
Ами ако действително се е опитал да се промени — а на някого това не се е харесало?
Сърцето на Джо заби по-бързо и той разбра, че е на прав път. Ами ако „момичето“ изобщо не бе едно от завоеванията на Шон — а някоя жена, за която той е знаел, че е в опасност?
Бей например?
Или някоя от дъщерите им.
Втренчи се в пикапа. Каква роля играеше пикапът в случая? Нищо особено, ако не се брои ударът на Шарлот Конъли. Дали тя не бе убита от пикап?
Той прелисти папката — ето: микробус. Тя бе убита от тъмночервен микробус. Джо погледна рисунката на Шон. Може би микробус, може би пикап за доставки. Твърде голям капак, за да е микробус. Корабостроителен пикап? Все пак това бе всичко, с което разполагаше. Той затвори папката и реши да потегли на изток.
25.
Пейзажите на Кели бяха ярки, с тикви, копи сено и ябълки. Напълнила задницата на комбито си с тор и вар, Бей не можеше да се концентрира върху следващите летни цветя.
Непрекъснато мислеше за Дан. Усещането за ръцете му. Близостта им. Онова, което започна да й разказва накрая…
Тя се насочи към Ню Лондон. Карайки по кея, зави в паркинга на корабостроителницата „Елиза Дей“, паркира до пикапа на Дан и влезе вътре.
Застана в широката барака и започна да оглежда различните лодки в строеж. Две бяха стари, в процес на реставрация. Една нова платноходка изглеждаше готова за боядисване. Строеше се и нова малка лодка. Радиото беше пуснато. Следвайки звука, тя откри Дан изправен на стълбата до красива стара лодка. Сърцето й подскочи, щом го видя: широките му рамене и силните ръце, сините му очи, устните, които целуваха нейните.
— Здравей — извика тя.
— Бей — отвърна радостно той. Беше с джинси и пуловер, изцапани с лак. Слезе от стълбата, прескачайки по две стъпала. Погледите им се срещнаха, когато застана пред нея, но долови напрежението й и не продължи да я гледа.
— Красива е — смутено отбеляза Бей и посочи лодката.
— Шестметрова е — обясни той. — Красива, грациозна лодка. Изработена е от стари дъски, запълнени със суха плесен.
— Какво е това дърво? — попита Бей.
— Хондураски махагон. — Дан се усмихна широко. — Все още имаш око на познавач.
— Благодаря — кимна тя, но откри, че не може да отвърне на усмивката му. Усещаше сърцето си твърдо и тежко. Гърдите я боляха дори от дишането. Напоследък всичко бе много трудно. — Може ли да поговорим, Дани?
Той кимна и я поведе към канцеларията си. Тя отново се възхити на великолепното гравирано бюро — с тези легендарни морски същества то сякаш разказваше история. Настани се срещу Дан и си пое дълбоко дъх.