— Значи мислиш, че партньорът е бил някой, който е работил с Шон преди пристигането на Боланд? Някой, когото Шон е примамил?
— Ами Фиона Милс и онова пътуване до Денвър…
— Фиона Милс. Нали знаеш, че при последния ни разговор тя ми каза, че й липсвал някакъв сребърен трофей.
— О, това ми напомня нещо. Трябва да ти пратя факс, стой така. — Джо чу шумоленето на хартията и набирането, факсът му започна да бръмчи. Той понесе телефона през офиса, за да види дали пристига.
— Това са резултатите за онази сребърна чаша — обясни Ник. — Мики изпрати печатите на златаря до Куантико и те ги дали на някакъв учен в Пенсилвания. От печатите се оказва, че чашата не е чак толкова стара — изработена е през 1945 година.
Джо отвори сейфа и извади чашата. Втренчи се в красивия дизайн, в дългото й столче, в листата и лозите, сплетени в основата, и после погледна доклада:
„Печатът на златаря е на Джовани Армори, който е работил във Флоренция, Италия от 1930 до 1945 година. Бокалът е последният, изработен от него, и е предназначен за родителите на Ан-Мари Везели от Париж по повод католическата меса, отбелязваща сватбата й с търговеца на художествени произведения Жан-Пол Лорен.
Армори е бил убит от германците в същия ден, когато е завършил поръчката; куриер от семейство Везели е избягал с бокала и е докладвал за смъртта на Армори. Много от записките на златарите са изгорени по същото време — само две седмици преди американците да освободят региона, през април 1945 година.
Бокалът, подарък за младата двойка от родителите на Ан-Мари, останал в семейство Везели-Лорен двайсет и пет години. През това време Жан-Пол Лорен, който бил специалист по гравюри, станал известен с това, че продавал гравюрите на най-влиятелните съвременни художници както в Париж, така и в чужбина. Той и жена му водели активен социален живот и през шейсетте имало доклади за това, че Лорен изнасял контрабандно от Париж художествени произведения, откраднати от нацистите.
Тази дейност привлича интереса ни към него. В началото на седемдесетте наблюдението на семейния апартамент на Авеню Монтан в парижкия Осми район разкрива, че мадам Лорен забавлявала художниците, докато съпругът й пътувал в командировка. Тя била любовница на Пабло Пикасо, Хю Ренуик и на много други.
Агентите докладвали за жесток скандал една нощ, последвал пристигането на Ренуик в апартамента, директно от «Орли», който открил Пикасо на балкона по бельо. Последвали крясъци и такъв жесток бой, че била извикана полиция да ги разтърве. По време на този скандал Ренуик получил знаменития си белег. Макар че той бил нанесен от ръката — и от ножа — на Пикасо, мадам Лорен платила на полицията да запази това в тайна.
За да успокои Ренуик и може би, за да купи мълчанието му, мадам Лорен му подарила бокала от Армори.
После бокалът от Армори прекосил Атлантика, скрит в багажа — куфара с картини — на Хю Ренуик, и се смята, че от тогава е във фамилната му къща «Хълмът на светулките» в Блек Хол, Кънектикът.“
— Е — реагира Джо, докато четеше, — значи тази чаша е на Огъста Ренуик.
— Богатите наистина са различни — отвърна Ник. — Но ние знаем това.
— Въпросът е дали тя е дала бокала на Макбий, или той го е взел?
— Може би тя е нашият неизвестен престъпник.
— Огъста Ренуик? — Джо се засмя. — Не мисля. Трябва да я видиш и да прецениш колко грешиш.
— Помисли за това — настоя Ник. — Тя е стара, богата и отегчена. Един млад — е, млад за нея — привлекателен банкер управлява делата й. Разговарят. Тя му разказва за артистичните хитрини на съпруга си Хю, малко контрабанда, боя с Пикасо — и те изведнъж се превръщат в Бони и Клайд.
— Ще си спомня за това, когато я разпитвам.
— Късмет. В какъв град си се озовал!
— Да. Блек Хол. Градината на Източното крайбрежие. Само не влагай парите си в банките тук — каза Джо и си погледна часовника. Анди беше затворил, докато той разговаряше с Ник и преглеждаше информацията за чашата.
Е, тази вечер нямаше да се срещне с Тара.
От друга страна, се чувстваше добре, че е решил част от проблема в сейфа. Оставаха му още две неща и възможността да се срещне с неподражаемата госпожа Ренуик.
27.
— Намерили сте я — извика задъхано Огъста Ренуик, притискайки сребърната чаша до сърцето си. — Моята чаша „Флоризар“!
— Чашата „Флоризар“? — Джо Холмс се намръщи.
— Да — отвърна тя. — Това е името на любимото ми питие — да ви приготвя ли едно?