— На работа съм, госпожо Ренуик — отбеляза агентът.
— И ще трябва да върна тази чаша като доказателство.
— Е, аз не съм на работа, а вие ще я върнете, след като обсъдим някои неща. Елате с мен в „цветната“ стая и ми кажете какво ще прави федералното бюро за разследване с моята чаша.
„Хълмът на светулките“, домът й, беше наистина невероятен, пълен с картини на Хю Ренуик, статуи на Буда и на хиндуистки божества, изваяни от рядък нефрит и екзотично дърво, тотемен стълб, шкаф с нещо, което приличаше на яйца от Фаберже и около милион снимки на сестрите Ренуик, на техните съпрузи и деца. „Цветната“ стая имаше мивка и плот от неръждаема стомана и Огъста обясни, че макар сега да изпълнявала и ролята на бар, тя традиционно била използвана цяло лято за подреждане на цветя.
— „Хълмът на светулките“ имаше великолепни градини и сега благодарение на Бей Макбий ще ги има отново. Между другото, как върви разследването? Възстановихте ли част от парите ми?
— Не, но открихме чашата ви — обясни той, наблюдавайки я внимателно, докато тя се надигаше на пръсти да стигне бутилката.
— Какво общо има това със случая? — попита тя и му посочи, че би искала той да свали бутилката.
— Първо ми кажете какво знаете за чашата, госпожо Ренуик. Защо я нарекохте „Флоризар“?
Тя се разсмя, пускайки със звън кубчета лед в сребърната чаша и в една висока чаша.
— Шега — отвърна тя. — Лична шега. Виждате ли, казвах си, че винаги съм на второ място… за моя съпруг. Докато той имаше връзки със съпругите на други мъже, аз си бях у дома с нашите красиви момичета. Бях като спортистка, финиширала на второ място.
Джо кимна и зачака. Макар да бе на около осемдесет, жената все още беше очарователна и красива. Студът проникваше през неизолираните стени, но сякаш недокосната от студа, тя щастливо режеше късчета лимон и джинджифил.
— Виждате ли, господин Холмс — обясни тя. — Флоризар финишира втори на дербито в Кентъки през 1900 година, след лейтенант Гибсън. — Тя напълни чаша с диетична кола, пусна вътре резен лимон и джинджифил и му я подаде. — Аз обаче надделях. Омъжих се за Хю и двамата се обичахме до смъртта му; по нашия старомоден начин, разбира се.
— Мъжът ви е извадил голям късмет — отбеляза Джо.
— Действително. Един истински Флоризар съдържа малко руска водка — но вие, разбира се, няма да искате?
— На работа съм, мадам — напомни й той.
Тя го погледна и вдигна чашата си за наздравица.
— Някой ден, когато не сте на работа, ще бъде истинско удоволствие да си пийна с вас.
— Съгласен съм — усмихна се той.
— А сега, скъпи, кажете ми — продължи Огъста. — Къде намерихте чашата?
— Беше в един сейф, нает от Шон Макбий.
— Знаех си! — въздъхна тя. — Казах на Тара, че според мен той я е взел.
— Госпожо Ренуик — попита Джо, — какво й казахте? Какво ви накара да мислите, че Макбий я е взел?
Тя отвори уста да каже нещо, но тогава стана нещо странно. Отпи голяма глътка от своя „Флоризар“ и виолетовите й очи блеснаха.
— Знаете ли, скъпи — заяви и най-недоловимата усмивка на Мона Лиза се появи на устните й, — не си спомням. Сякаш изведнъж изобщо не помня. Ще трябва да попитате Тара.
На следващата сутрин скреж покри блатото. Той блестеше под ранната светлина, покрил кафявите мочурища и треви, точно на ръба на вливащата се рекичка. Вчера Тара отряза последните рози и сега щяха да красят във вазата още няколко дни.
„Нещата се променят, всичко преминава“ — помисли си Тара, отпивайки от сутрешното си кафе. Чу потупване на предната си веранда. Като мислеше, че й носят сутрешния вестник, тя отвори вратата и се оказа лице в лице с Джо Холмс.
— Агент Холмс! — възкликна, отскачайки назад с ръка на сърцето. — Уплаши ме!
— Съжалявам. Добро утро, Тара — поздрави той. Изглеждаше съвсем делови, но малко смутен. Беше с тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка, лъснати обувки. Тя забеляза, че той я гледа напрегнато, и съжали, че не е отворила врат ята по пеньоар и със сресана коса. Беше облякла долнището на някаква синьо-бяла вълнена пижама на звезди, евтина тениска и карирана хавлия, която някак си се бе озовала в прането й.
— Като гнездо на плъхове — извини се тя, докосвайки черната си грива.
— Изглеждаш прекрасно — отбеляза той.
— Какво те води тук още призори? — попита тя.
— Всъщност търсех теб — отговори той.