— Май че това са важните клечки — предположи Тара.
— Ще намерят татко, нали? — попита Ани.
— Можеш да се обзаложиш — успокои я Тара и я прегърна. — Дядо ми беше полицай и винаги мога да позная добрите следователи. Онези двамата са отлични професионалисти — веднага познавам.
Бей остави дъщеря си при най-добрата си приятелка и се качи на борда. Трябваше да види с очите си; ако той беше долу, тя също трябваше да бъде там. Хвана се за хромираната дръжка в горната част на стълбата и се спусна в каютата.
Полицаите не я забелязаха веднага. Те се бяха навели над нещо и разговаряха тихо. Каютата беше затворена и миришеше на нещо плесенясало и сладко. Яхтата се люлееше леко на дока, издавайки неравномерни приглушени звуци, когато решетките поемаха ударите върху корпуса.
Сърцето на Бей биеше лудо. Тя се замисли през сълзи за последния път, когато семейството се качи на борда: правиха екскурзия до Рейс. Ловиха костури. Били хвана най-голямата риба, а Пиджийн хвана най-много. Минаха точно покрай мястото, където отдавна, по време на лятното равноденствие, Шон й каза, че иска да полети до слънцето.
Сега с пресъхнала уста тя се обърна към каютата на кърмата.
Койката беше разхвърляна — възглавниците на сини и бели райета бяха струпани накуп, а завивката бе измачкана, сякаш някой бе лежал наскоро върху нея. Странно, като видя това, сърцето й се поуспокои. Дали Шон е бил тук и е правил любов с някоя, когато е трябвало да вземе Пег? Паниката й намаля и на нейно място дойде вцепенението.
Тъкмо се канеше да излезе от каютата, когато зърна отворена папка с документи върху раклата с чекмеджета. Някои очевидно бяха счетоводни декларации — от клиенти на банката. Един лист, като онези, които децата използват при игра на миниголф, за да отчитат резултата, бе маркиран с „Х, Y, Z“. В полето с черно мастило бе надраскан камион или микробус за доставки; отстрани бяха написани думите „момичето“, „помощ“ и името „Ед“ оградени с тъмни завъркулки.
Какво момиче? Ани? Пиджийн? Бей? Тя се втренчи в рисунката на Шон. Той винаги имаше изнервящия навик да си драска, докато говори по телефона. Преди години Бей го дразнеше, че трябва да събира рисунките му и да ги издаде в книга — той беше майстор на гравюрите и карикатурите — или да ги занесе на психолог за анализ.
Какво можеха да означават камионът и „момичето“? Някаква мъжка шофьорска логика, скорост на осемнайсет колела и желание за Линдзи? Или за някоя нова? Сърцето й се свиваше, като си помислеше за това. С треперещи ръце огледа останалите листове от папката.
Лист бяла хартия привлече вниманието й. Не можеше да бъде… Тя го вдигна и се шокира — за втори път през този ден — от един призрак от миналото. Писмо, с нейния почерк, написано толкова отдавна…
Трябва да е възкликнала, защото полицаите внезапно разбраха, че е там. Чуха я и хукнаха през главния салон към каютата.
— Мадам, не можете да слизате тук — нареди полицай Пери с глас, доста по-строг отпреди.
— Но това е моята — нашата — яхта — опита да се усмихне тя.
— Съжалявам — заяви твърдо той. — Точно сега е сцена на престъпление. Моля ви, върнете се на дока и ни чакайте там.
Бей застина, шокирана от думите му. Пъхна писмото в задния джоб на шортите си и го последва до стълбата. Там видя нещо, което някак си бе пропуснала при качването си преди: крива диря от червени петна.
Малки червени петънца, водещи от отвора на капака към носа. И там, в предния край на канапето, където при онова последно пътуване децата вечеряха с рибата меч, която Шон им изпече на палубата, имаше синьо одеяло, сега изцапано в мораво и черно.
Само че изобщо не беше мораво и черно, осъзна тя, щом се качи на палубата и сърцето й подскочи в гърлото: това бе червена кръв, и то много.
Щом излезе от каютата на свеж въздух, зърна Ани и Тара, а скръбните им лица потвърждаваха, че нищо не е наред и че те също го знаят, че нещо през този бляскав, благословен, ясен син ден е преобърнало живота им.
Докато Ани стоеше там, стана нещо странно. Тя излезе от тялото си. Не като онези хора по телевизията, които умираха на операционната маса или при катастрофа и се издигаха над сцената, наблюдавайки лекарите и семействата си с нови, по-мъдри прозрения.
Не, когато Ани напусна тялото си, тя полетя надалеч от дока, в миналото. Полетя в детството си, когато баща й я водеше на училище. Той я държеше за ръката и й пееше песничка, когато стигнеха до пресечката: