Тара се изненада. Докосна касата на вратата, студена под пръстите й, само за да се увери, че наистина е будна.
— Наистина ли? Детективската ти работа е зашеметяваща. Влизай. Искаш ли малко кафе? — Беше го виждала често в магазина за кафе. Подаде му една чаша. — Как го пиеш?
— Черно — отвърна той.
— Аз също. Е, с какво мога да ти помогна?
— По няколко начина — отвърна той докато тя го водеше към дневната да седне до огъня. Спомни си за кифличките с боровинки, които печеше, и изтича да ги извади от фурната. Сложи няколко в една чиния и се върна.
— Призори печеш кифлички? — попита той.
— Защо не — отвърна тя и се усмихна, изпускайки факта, че ги бе извадила от пакета, готови за печене.
— Вземи си една.
— Благодаря. И така. Вчера се видях с госпожа Ренуик и тя спомена нещо, за което трябва да те попитам.
— Добре.
— Сребърната чаша — обясни той.
— Онази, за която ми каза, че била в офиса ти?
— Да. Тя е на госпожа Ренуик. Спомена ми, че ти е казала, че Шон Макбий може да я е взел.
— Тя наистина каза това! — възкликна Тара. — Огъста има навика да не слага нещата по местата им. И използва бокала, за да пие „Флоризар“. След няколко питиета може да загуби всичко.
— Не можа да си спомни добре каква е връзката и ме помоли да те попитам какво може да е имала предвид, като е казала, че Шон Макбий може да я е взел.
Тара затвори очи, опитвайки да си спомни.
— Май спомена, че последния път, когато я е видяла или помни, че я е виждала, е, когато Шон е бил там с някакви документи за подписване. Тогава не й дошло наум, но после си помислила, че той може да я е взел. Но…
Джо слушаше внимателно; тя видя, че сините му очи не се откъсват от лицето й, и ако случаят не беше толкова ужасен и криминален, тя би се отпуснала в силните му ръце и би го дарила с целувката на живота му.
— Но защо? — попита тя. — Това не можахме да разберем. Защо Шон ще рискува да го хванат, като вземе сребърната чаша, когато очевидно е преследвал много повече по отношение на парите и авоарите?
— Не знам. Както и да е, Тара, трябва да те помоля за една услуга.
— Разбира се, Джо.
— Става дума за Тиквения бал.
— Да, знам за него — отговори Тара.
— Доколкото разбирам, там се набират средства…
— Така е. Спонсориран е и от компании в Блек Хол. Винаги казват, че е да се „благодари за жътвата“, но в действителност е да се наберат пари за местна благотворителност. Следучилищни програми, посещения по домовете от медицински сестри…
— Шорлайн Банк е един от организаторите — отбеляза той.
— Да. Традиционно е. Бей и Шон бяха домакини една година. Тази година е Марк Боланд.
— Въпросът е там, че трябва да присъствам на бала. Разпитал съм всички в „Шорлайн“ — всеки служител на банката. Те с основание са убедени, че ние сме на път да закрием случая, така че не искам да информирам никого…
— Значи се нуждаеш от покана? — попита Тара. — Можеш да си купиш билети във всеки клон. Просто си плащаш и отиваш.
— Нямах предвид това. Но трябва да отида с някого, който познава всички, който може да направи така, че присъствието ми да изглежда малко… по-естествено.
Сърцето й подскочи.
— Имаш предвид мен?
— Да. Ще дойдеш ли с мен? На Тиквения бал?
— Това не значи ли, хм… да действам като пълномощник? — попита тя.
— Неофициално. Бих искал да ме придружиш.
— Уха. Разбира се. Аз ще бъда твоето прикритие. Каквото и да е, особено ако ще ти помогне да разрешиш случая. Мисля, че това ще помогне на Бей — така всичко за нея ще приключи.
— Да видим, балът започва в осем. Какво ще кажеш да те взема в седем и половина?
— Ще бъда готова. Между другото, темата са вещиците. Така че не се шокирай, като ме видиш с черната ми шапка.
— Това няма да ме шокира, Тара — изрече сериозно той.
— Обзалагам се, че е доста трудно да се шокира агент на ФБР — отвърна нежно тя.
28.
Светещите тиквени фенери се хилеха и усмихваха от верандата на голяма викторианска къща, а от тиквените им глави излизаше пушек, син тънък дим… вътре горяха запалени свещи, защото това бе Нова Англия, а балът на вещиците се нуждаеше от огън. Къщата, боядисана в бледосиво и с по-тъмносива украса, блестеше с черните си кепенци и врати, със старите си оловни прозорци и с призрачния си величествен купол върху мансардния покрив. Изглеждаше внушителна.