Колите пристигаха и паркираха нагоре и надолу по Ловкрафт Роуд. Тара желаеше животът да е различен и Бей да е тук с Дани. Но сега приятелката й беше толкова разстроена от последното си посещение при него, от жестоката истина за това какво е направил Шон. Поглеждайки към Джо, тя усети, че сърцето й бие като крилете на летящ лебед.
— Годините са написали тази страхотна поема — каза тя — за „звънливите криле“. Нарича се „Дивите лебеди в Кули“.
— Йейтс? — попита Джо, докато наблюдаваше колите.
— Най-великият поет, писал някога на английски език. Ирландец, разбира се.
— Хм — промърмори той, забави се и се загледа в един черен минибус.
— Не обичаш ли поезия?
— Поезия? — повтори, докато записваше регистрационния номер в нещо, което приличаше на мъничък компютър.
— Да. Нали знаеш… думи, понякога рими, понякога не? Езикът на душата?
Джо я погледна.
— Не чета много от това.
Тара се усмихна. Всеки човек, който понякога не се наслаждаваше на поезията, се нуждаеше от помощ. Тя бе готова и желаеше да предложи тази помощ. Отпусна се назад, облягайки се във вратата на колата. Тя бе една доста секси вещица и си го знаеше. Беше се облякла като момичето на Джеймс Бонд от „Къщата със седемте фронтона“, в къса черна официална рокля с дълбоко деколте и украсен с мъниста копринен шал, подарен й от Бей на миналия Сейнт Патрик. Беше си сложила обувките с най-високите токчета и черна кашмирена барета, нахлупена ниско над силно гримираните й очи.
— Агент Холмс — усмихна се широко тя, — ако живеете без поезия… нещо не е наред.
— Моята работа не ми оставя много време за четене — отговори той. — Освен публикации за силите на реда.
— Знам, че са интересни, аз самата обичам да ги чета, но наистина се нуждаете от малко Йейтс в живота си.
— Хм — каза отново той. Отбеляза още един минибус, този път тъмнозелен и един кафяв пикап, и влезе в паркинга.
— „Дивите лебеди на Кули“ ли каза? За какво става дума?
— За остаряването — обясни тя.
Джо изключи двигателя и заобиколи, за да й отвори вратата.
— Лебедите самотни ли остаряват? — попита, а от устата му излязоха бели облаци в мразовития ноемврийски въздух.
Тара се усмихваше, наслаждавайки се на ролята си на Мата Хари, на костюма си като прелъстителна вещица — шпионка — но изведнъж изкусителната й усмивка изчезна.
— Не — отвърна нежно и в този момент изобщо не се чувстваше като вещица — шпионка. Погледна Джо право в очите. — Те са свързани за цял живот.
Джо, истинският шпионин, изглежда, не намери думи да отговори на това. Той само кимна и очите му станаха замислени вместо строги. И като хвана ръката на Тара — част от блестящото прикритие, което планираше за тазвечерната си операция — той тръгна с нея покрай редицата скъпи коли, чиито собственици до един бяха потенциални заподозрени, и влезе в къщата на Боланд.
— Какво трябва да търсим? — прошепна Тара, когато се озоваха вътре.
— Всеки, който изглежда особено нервен, щом ме види.
Те минаха през множеството, сборище на вещици от аналите на изкуството — „Заклинание“ от Гоя; „Вещица с демоничен дух“ от Райкърт; „Любовната глътка“ от Евелин де Морган; „Кръг, предлагащ чашата на Одисеи“ от Джон Уотърхауз, „Трите вещици“ от Джон Хенри Фусели.
Дебнещи, изплъзващи се, сладострастни, елегантни и мистериозни: вещиците пристигаха с всякакви придружители. Огъста стоеше с няколко банкови служители, обгърната в своето венецианско синьо; тя кимна многозначително, когато Тара и Джо минаха покрай нея.
— Тази госпожа Ренуик — усмихна се Джо.
— Сигурна съм, че тя върши най-добрата си детективска работа — отговори Тара.
— Надявам се да се шегуваш?
— Не познаваш Огъста. Ако усети несправедливост — особено когато е насочена срещу нея или срещу нейното семейство — веднага започва да действа.
— Страхотно! — отвърна иронично Джо. — Само се надявам да не си навлече някоя беда. Ето ги и нашите домакини. Хвани ме за ръката и се престори, че съм те поканил на танц.
Тара се развълнува така, сякаш той наистина беше го направил. Групата свиреше „Котешка самба“, но танцът трябваше да почака, защото Марк и Алис Боланд си проправиха път през тълпата, за да ги поздравят.
— Добре дошли на Тиквения бал — поздрави ги Марк.
— Тара, толкова се радвам да те видя. Джо — приятно ми е да те видя, когато не си на работа. — Той се засмя. — Поне се надявам, че това не е служебно посещение…