— Можете да се обзаложите — усмихна се Джо. — Най-накрая успях да накарам госпожица О’Тул да излезе на среща с мен.
— Е, след всички тези противни въпроси, които чух, че задавате из целия град, мисля, че това е най-малкото, което можете да направите — обади се Алис. — Нали, Тара?
— Да — отговори тя. — Има много хора, Алис.
— Е, това е добра кауза и ние искаме всички да си прекарат добре.
— Всичко изглежда блестящо — похвали я Тара. — Тиквеният бал разцъфтява в ръцете на един професионален декоратор.
— Благодаря — отвърна другата жена. — Не желаехме да бъде толкова кичозно като Хелоуин, но се опитахме да направим нещо езическо за жътвата — това трябва да означават всички тикви.
— Обзалагам се, че много от хората са дошли, защото искат да видят къщата отвътре — каза Тара. — Тя е такава забележителност. Другата най-голяма къща в града, наред с „Хълма на светулките“.
— Страхотно жилище — отбеляза Джо, оглеждайки архитектурните детайли: корнизите и орнаментите, красивите орехови шкафове и единствената лавица, която вървеше по цялата дължина на едната стена, на около петдесет сантиметра под високия таван.
Тара забеляза, че тази лавица е пълна с трофеи.
— От колежанските години на Марк — обясни Алис, проследявайки погледа й. — Той беше капитан на всичко. Не можах да му устоя.
Марк се разсмя и прегърна жена си.
— Ще ни извините, нали? Виждам, че пристигат още гости. Чувствайте се като у дома си — в съседната стая има храна.
— Благодаря — отвърна Джо. Тара наблюдаваше как семейство Боланд се отдалечават. Марк продължи направо, към вратата, за да поздрави хората. Но Алис зави и се спря до Франк Алингам. Макар да изглеждаше, че не разговаряха изобщо, Тара бе сигурна, че си размениха няколко думи.
Понечи да каже нещо, но видя, че Джо също ги наблюдава. За него това вероятно бе като детска игра: да наблюдава заподозрени, да забелязва поведението им. Но за Тара това бе нещо съвсем ново и много вълнуващо. Тя вървеше по стъпките на дядо си.
— Един танц? — прошепна в ухото й Джо.
— Разбира се — отговори тя развълнувана. — Но мислех, че работим.
— Така е — отвърна той и я поведе към дансинга. Обви ръка около талията й и започна да я води. Беше сигурен и уверен и тя усещаше ръцете му толкова силни, сякаш я притискаше еластична стомана. След цял живот с чувствителни художници Тара едва не припадна. — Трябва да изработим добре прикритието си — продължи той с лека усмивка.
— Мислиш ли, че успяваме?
— Може би трябва малко да се доближим един до друг — отвърна той. Тя усети електричество, докато танцуваха заедно.
— Така? — попита.
— Да. Много добре. Ти си естествена, Тара.
— Искам дядо ми да се гордее с мен — прошепна тя. — Двамата с баба ми бяха лебеди, разбираш ли?
— Били са заедно дълго време?
— Да. Цял живот.
— Също и моите родители. — Продължиха да танцуват. През целия си живот не се бе чувствала толкова щастлива. — Чудя се дали са чели Йейтс.
— Трябва да са го чели — настоя Тара, поглеждайки през рамото му. — Уха — внимавай. Марк и Алис танцуват до нас.
Тя и Джо замълчаха, докато се завъртяха, отдалечавайки се от семейство Боланд. Тара ги наблюдаваше и си мислеше за Бей и Шон. Поклати глава.
— Усещам, че не одобряваш нещо — каза Джо.
— Шон толкова завиждаше на Марк, когато той стана президент на банката — припомни му Тара. — Но те наистина имат много общи неща.
— Какво имаш предвид?
Тя погледна към лавицата със спортни трофеи: от баскетбол, футбол, бейзбол, голф.
— И двамата са спортисти. Играли са един срещу друг в гимназията.
Джо проследи погледа й.
— Само, че това е много лошо… — завърши тя.
— Как така?
— Ами Марк се научи на спортсменството, а Шон — да краде. Интересуваше го само как да победи; трябва да е знаел, че главното е как се играе.
Джо я спря точно на средата на дансинга. Тя вдигна поглед и го видя да се усмихва.
— Тара О’Тул — заяви той. — Капитанът би се гордял с теб.
— Капитанът?
— Сиймъс О’Тул, дядо ти.
— Защо? — попита тя.
— Защото ти току-що разреши случая ми — прошепна той точно когато я целуваше по устните.
29.
Минаха няколко безсънни нощи. Непрекъснато мислеше за онова, което каза, и как би могъл да го изрече по-различно. Местните вестници бяха пълни с реклами и истории за Тиквения бал, а на сутринта след него Дан се чудеше дали Бей е отишла, дали е била облечена като вещица. Как ли се чувстваше след онова, което й каза?