Като бебе Елиза пиеше млякото си от чашата.
Майка й й казваше, че може би е единственото момиченце в Америка, което пие мляко в чаша, изработена от Пол Ривиър. Тя научи Елиза да рецитира първата част от поемата на Лонгфелоу така както другите деца учеха детски стихчета:
Макар че Елиза отдавна бе надраснала времето да пие мляко от бебешка чаша, дори толкова ценна колкото нейната, приятно й беше да знае, че чашата си е тук, в къщата, че може да я вземе, когато си поиска. Сега за пръв път след инцидента Елиза поиска това.
Прекоси трапезарията и отвори шкафа. Там беше порцелановият й куклен сервиз — малките чашки и чинийки с монограми. Но чашата липсваше! Елиза внимателно огледа: не можеше да е вярно. Тя въздъхна. Чашата беше изчезнала! Нейното специално, безценно наследство, изработено от Пол Ривиър по време на Войната за независимост, беше изчезнало…
Наследена от майка й, която я бе получила от своята майка, която пък я имаше от своята майка, чак до Даяна, на която я бе подарил генералът! Това бе един специален малък шкаф, който баща й й направи — миниатюрна версия на бюрото в неговия кабинет, направен от хондураски махагон с русалки и мидени черупки, за да държи в него съдовете на куклите си и сребърната чаша — но сега сребърната чаша не беше там!
Обезумяла, Елиза претърси шкафа, лавиците, дори под столовете. Къде можеше да е? Чашата беше безценна. Не само беше част от легендата, но бе и най-ценният й подарък от майка й.
И независимо от това какво бе направила майка й, тя бе майка на Елиза и тя я обичаше. Когато беше малко момиченце, майка й й позволяваше да пие мляко от тази чаша и това бе тяхното специално време. Коя друга майка би позволила на детето си да пие мляко от такава безценна антика!
— О, боже, о, боже! — извика момичето и се молеше, докато претърсваше къщата. Елиза ридаеше. Почувства се като парализирана. Очевидно някой я беше откраднал! Баща й не би преместил чашата й… Трябваше да се обади на Ани; тя щеше да я посъветва какво да направи. Грабна телефона и набра номера на приятелката си.
— Ани, Ани! — извика високо.
Точно тогава някой почука на вратата.
Елиза тръсна глава и погледна към телефона. Какво да прави? Наистина не трябваше да отваря вратата… Но беше много разстроена и трябваше да види кой е дошъл.
Щом погледна през прозореца, се почувства озадачена, но после изпита облекчение.
— Господин Боланд! — поздрави, когато отвори вратата. — Тъкмо щях да се обаждам в полицията! Някой е взел чашата ми, моята сребърна чаша от Войната — за независимост.
— Така ли? Сигурна ли си?
— Да. Изчезнала е.
И изведнъж й се стори малко странно да види господин Боланд в къщата. Преди Елиза и майка й го бяха виждали само в банката, с бащата на Ани, и това бе достатъчно — на Елиза тези банкови екскурзии й се струваха невероятно тъпи. Но сега, като го видя, това само върна тъгата; с радост би изтърпяла един отегчителен ден в банката, стига да върнеше майка си.
— Хм, извинете ме, но сега трябва да се обадя в полицията.
— Е, радвам се, че не си го направила още.
— Защо? — попита тя и си помисли, че е чувала гласа му не само в банката.
„Елиза, Елиза, майка ти те иска…“
И тогава, като видя как се появява една малка жълта гъба, сърцето й заби лудо от страх. Опита се да отстъпи назад.
— Между другото, какво правите тук?
Надуши сладникава миризма и се строполи на пода.
Телефонът звънеше, но докато Ани вземе подвижния, човекът затвори. Тя задържа слушалката. Надяваше се да е била Елиза. Ани трябваше да свърши нещо важно и се нуждаеше от морална подкрепа. Можеше да провери номера — кутията беше на масата. Но точно тогава чу колата на майка си в алеята и разбра, че ще трябва да се справи без помощта на Елиза.
— Мамо — каза Ани, — може ли да поговоря с теб?
Очите на майка й изглеждаха далечни и тъжни, както когато баща й още беше жив. Стомахът на Ани се сви и тя почти загуби самообладание, защото не искаше да усилва болката на майка си точно когато започна да изглежда щастлива понякога.
— Разбира се, скъпа — отговори майка й.
Били и Пеги бяха в стаите си, четяха или си пишеха домашните. Ани гледаше през прозореца кога ще се прибере майка й, но когато тя вече бе тук, не беше сигурна дали иска да говори с нея. Как би могла да разбие сърцето на майка си? Може би трябваше да почака, да поговори първо с Елиза…