— Бих искала… бих искала… Елиза да не беше го виждала да прави това. Не искам тя да знае.
Майка й я прегърна и продължи да слуша.
— Тя е най-добрата ми приятелка. Не искам да мисли така за татко. Тя каза, че той бил толкова мил с нея в банката, а после го видяла да прави това. Харесва ми, че е бил мил с нея… Иска ми се останалото да не беше се случвало!
— На мен също, Ани — каза майка й.
— Радвам се, че ти казах — обади се след малко момичето. — Че успях да ти кажа. Елиза не желае баща й да знае. Той идеализира майка й, а тя се бои да не разруши онова, което той си мисли за нея.
— Родителите знаят много повече отколкото техните деца смятат. Елиза може да се изненада от онова, което баща й наистина мисли.
— Наистина ли?
Майка й кимна.
Ани почака да осъзнае това, но откри, че отново мисли за баща си. Искаше й се да я беше видял как отслабва. Само да беше тук сега. Щеше да разбере колко много я е наранил, но колко много го обича тя все още.
И тогава, докато гледаше, майка й прекоси стаята, за да вземе лодката — модел от лавицата. Ани изпита болка само като си спомни колко любов вложи в нея. Баща й също оцени много това. Държа я толкова дълго, изучавайки всяка дъсчица, всяка линия, цвета на боята.
— Той ми обеща да я носи винаги със себе си — прошепна.
— Знам — отвърна майка й с изненадваща горчивина.
— Тя беше символ на моята любов — продължи момичето. — И все още е.
— Знам, скъпа. И винаги ще бъде.
— Мислиш ли, че татко знае? Където и да е сега?
— Надявам се — отговори майка й, а лицето й пламна и гласът й пресекна. — Наистина, наистина се надявам да знае.
Точно тогава отдолу се чу гласът на Тара. Бей остави лодката на бюрото и целуна Ани.
— Хайде да си поговорим още след вечеря, скъпа — предложи и излезе от стаята. Ани взе отново малката си лодка и чу нещо да трака. Може би парче дърво се беше отчупило. Тя не видя нищо нередно и се вгледа по-внимателно. Но първо трябваше да провери дали обаждането бе от Елиза. Можеше да се обзаложи, че е така…
Докато слизаше да провери телефона, чу гласове от кабинета.
„Най-добри приятелки“ — помисли си Ани, преглеждайки обажданията. За това бяха най-добрите приятелки — да си говорят, да слушат…
Откри последното обаждане — да, беше Елиза. Ето го познатият загадъчен номер… и времето: 16:45.
Запис на точния момент, когато майката на Ани се прибра у дома и бе запозната с ужасяващата истина за другата жена в живота на баща й. И точно с това обаждане Елиза по някакъв начин е била до Ани, давайки й сили, предлагайки й благословия.
Ани набра номера, но даваше заето.
„Добре — помисли си тя. — Опитай отново.“ Пак заето.
Още седем опита. Тя погледна часовника — беше 17:50. Опита още десет пъти, по веднъж на минута, чак до шест часа.
С всяко обаждане емоциите на Ани се променяха. В началото бе спокойна. После усети ревност: с кого можеше да говори Елиза? Дали си имаше друга близка приятелка? После изпита облекчение — може би говореше с баща си. Но след това си каза, че никой не говори с родителите си по телефона повече от минута-две. Накрая, в шест, започна да се тревожи.
Майка й и Тара влязоха в кухнята. Лицата им грейнаха, като видяха Ани.
— Здрасти, Ани — поздрави Тара. — Как си?
— Тревожа се за Елиза.
— Защо? — попита майка й.
— Защото се е обаждала точно преди ти да се прибереш, а аз се опитвам да й се обадя и постоянно получавам сигнал „заето“.
— Може би говори с някого — предположи майка й.
Ани сви рамене.
— Знам, че е възможно, но просто имам някакво усещане… ужасно усещане. Не мога да го обясня.
Двете жени се спогледаха.
— Не трябва — успокои я майка й. — Разбираме.
— Обади се в централата и кажи, че искаш да проверят линията — предложи Тара.
— Как се прави това?
— Набери 0 и им дай номера на Елиза. Кажи, че искаш да разбереш дали по линията се провежда разговор, и помоли да го прекъснат. Кажи, че е спешно.
— Ами ако не е?
— Тогава ще се извиниш. — Тара се усмихна.
— Давай, скъпа — насърчи я майка й. — Щом се тревожиш…
— С майка ти го правим постоянно — настоя Тара. — Така става между най-добрите приятелки.