— Нашият телефон? — попита Дан и се намръщи.
— Да. Помоли операторката да провери линията — няма разговор.
— Боже, Елиза! — възкликна той и пребледня. Щом се сети за нараняванията на Елиза, порязванията, мислите за самоубийство, стомахът на Бей се сви и тя се упрекна, че не му е казала веднага.
— Върви — подкани го тя и докосна рамото му. — Искаш ли да се обадиш на някой съсед от тук? Да я провери?
— Имам мобилен телефон — отговори той и започна да рови в джоба си. — Ще се обадя от пикапа. Бей… — започна той. — Бей, ще…
— Ще дойда с теб, Дани — довърши вместо него тя. После изтича да каже на Тара и Ани, че отива с него, че ще се върне скоро и че те трябва да продължават да проверяват линията на Елиза, за да видят дали могат да се свържат с нея.
30.
Тя беше на кораб.
Люлееше се по вълните.
Запращана напред-назад като товар в трюма.
Всичко беше в тъмночервено, цветът на виното, цветът на кръвта.
Сладък вкус, марципан, се надигаше отвътре, изпълвайки ноздрите й, спомен за жълтата гъба.
И тя надуши миризмата на бензин, на изгорели газове. Повдигаше й се. Беше с лепенка на устата и с превръзка на очите. Морска болест, гадене от возенето с кола. И беше изплашена… започна да крещи, защото беше на кораб, а тя не обичаше корабите и защото щеше да повърне. Издаде звуци както при гадене, завъртя се настрани, с вързани ръце и крака.
— О, боже! — Сърдитият глас. — Спри!
Лепенката бе дръпната от устата й, когато корабът — не, изобщо не беше кораб, а кола, автомобил — сви встрани от пътя, за да може Елиза да залитне навън, да се наведе, да повърне малкото, което имаше в стомаха си.
И никой не държеше главата й и не галеше косата й, защото тя мразеше да повръща; плашеше се от това колко ужасно се чувстваше винаги; винаги толкова съжаляваше всички булимици в „Банко“. Глътна чист въздух. Тъй като те се отдръпнаха назад, за да я оставят да повърне, тя се опита да избяга.
Но тъй като краката и ръцете й бяха завързани, падна на земята. Звук от пукване — кост върху асфалт. Това беше най-лошото замайване, което бе усещала някога. Беше зашеметена. Усети вкус на кръв в устата си. Прокара език по зъбите — двата й предни зъба бяха счупени.
Някой я хвана за рамото, за да й помогне да стане.
— Не ме докосвай! — гласът на Елиза беше висок, пронизителен, изненадващо силен за собствените й уши. Не можеше да бяга, но можеше да крещи. — Помогнете ми, помогнете ми, помощ!
Докато човекът се опитваше да запуши устата й, тя се съпротивляваше; хапеше, риташе, удряше го. Другият затръшна вратата на колата и се втурна да я укроти. Превръзката падна от очите й — нощ, тъмнина, улична лампа блести само колкото…
— О, боже!
— Извади го, бързо… — към другия.
— О, боже! — Елиза изпищя, щом видя колата, в която се возеше, защото това беше…
Беше тъмночервен бус.
Тя го беше виждала преди, но отдавна, преди повече от година, в най-лошия ден от живота си, когато той удари майка й на пустия селски път…
Когато го видя да убива майка й.
Дори в мрака Бей виждаше колко красива е къщата на Конъли. Това бе стар дом на морски капитан на Гранит Стрийт. Бяла сграда с широка веранда и дорийски колони, блестящи черни кепенци, медни корабни фарове от двете страни на широката врата.
Гледката я накара да се почувства така, сякаш пристъпва в друга епоха: черната река, а от другата страна призрачните греди на стари китоловни кораби. Сградите в Сийпорт утихнали през нощта, но вятърът в корабните платна звънти с глуха, но тайнствено въздействаща музика.
— Осветлението е изгасено — каза Дан, паркира в алеята и излезе от колата. — Тя винаги оставя да свети заради мен.
Бей си пое дъх и го последва по тухлената пътека, по широките гранитни стълби към входната врата. Още щом той сложи ръка на бравата, тя разбра, че нещо не е наред — вратата беше отворена.
— Тя винаги заключва — обясни той и се втурна вътре.
Бей влезе след него. Къщата беше обзаведена с красиво полирани мебели, предавани през поколения: абаносова ракла, бюро от Нюпорт, столове Хичкок, картини с изображения на кораби и на Сийпорт, месингови лампи, персийски килим.
Под светлината на настолна лампа Бей забеляза широко отворена врата на шкаф в кухнята. Тук осветлението беше включено — ярки светлини на тавана, осветяващи вечерята на Елиза.
— Елиза! — извика Дан, докато обикаляше из къщата.