— Елиза!
— О, боже! — прошепна Бей, втренчена в огромната чиния с вечерята на Елиза в нея: девет сбръчкани грахови зърна. „Бедното момиче, бедното дете“ — помисли си тя.
— Няма я тук — обяви Дан, втурвайки се в кухнята. — Какво ли си е направила?
— Дан… — започна Бей.
— И преди е имала мисли за самоубийство — припомни й той, прокара ръка през косата си и закрачи из стаята. — Порязваше се, говореше, че иска да се удави…
— Дан, не мисля, че се е наранила — опита да го успокои тя. Хвана ръката му, заведе го до масата и му показа чинията на Елиза. — Опитала е да се храни.
Той се втренчи в грахчетата и Бей знаеше, че само родител, чието дете има хранителни проблеми, би разбрал, би осъзнал добрата новина, съдържаща се в тази чиния.
Те обиколиха първия етаж, стаите, които се сториха на Бей красиви, подредени, но някак си студени. Къде бяха снимките на Елиза? Къде бяха училищните й рисунки и украшения? Гипсовите фигурки, изработени от нейните ръце? Мидените черупки и камъчетата, които тя бе събрала и оцветила?
Над камината имаше портрет на жена. Бей застана неподвижно и се вгледа в кехлибарените й очи. Това бе един изящен портрет на Шарлот Дей като дебютантка: бяла копринена рокля, дълги бели ръкавици, мека кестенява коса, съвършени устни, но с усмивка, която не достигаше до очите й.
Жената, която бе целувала съпруга на Бей.
Загледана в портрета, Бей изпита неприязън към Чарли Конъли — заради съвършената студена къща, заради начина, по който бе лъгала съпруга си, заради факта, че бе целунала Шон пред дъщеря си.
— Това е Чарли — обясни Дан, спря и застана до Бей да погледне портрета.
— Досетих се.
— Нарисуван е от Уъдсуърт Хоу — един от съвременниците на Ренуик. Родителите й го поръчали за осемнайсетия й рожден ден, след първия й бал. Мислех да поръчам един и на Елиза…
Бей поклати глава, без да откъсва очи от студения поглед на Чарли.
— Това не би било справедливо за Елиза — заяви тя. — Един такъв портрет никога не би уловил духа на Елиза. Никога.
Дан долови враждебност в тона й и това го изненада неприятно. Той погледна към Бей шокиран. Тя беше готова да му каже, че не харесва жена му, че смята Чарли за съвършената кандидатка за древно погребение под формата на портрет на дебютантка, но първо трябваше да намерят Елиза и тя премълча.
— Хайде — подкани го. — Късно е, тъмно е, тя не е вечеряла. Трябва да я открием.
— Но къде? Къде може да е?
— Някъде в училище?
Дан поклати глава.
— Бих желал да е така. Елиза е доброволен отшелник. Казва, че тренира за монахиня.
— А това е нейната обител — отбеляза тъжно Бей, мислейки си за едно младо момиче, зазидано по свой избор в дома си, за бащата, който работеше много упорито, за да плаща сметките, за една мъртва майка, целунала друг мъж.
Като мислеше за четирите наранени деца, нейните и Елиза, тя придружи Дан по обратния път, оглеждайки да не са пропуснали нещо. В трапезарията отново забеляза отворената врата на шкафа.
— Какво е това? — попита.
— Шкаф, който направих за кукления сервиз на Елиза. Тя толкова обичаше бюрото на дядо си, че се опитах да изрежа някои от същите орнаменти на вратата.
Бей се наведе да види черупките, рибите, русалката, морското чудовище и Посейдон. Бръкна вътре, извади една от сините чашки с чинийката — мънички, с инициалите на Елиза — и си представи как момичето сервира чай на своите кукли.
— О! — възкликна Дан и докосна рамото на Бей, когато тя отвори вратата малко по-широко. — Чашата на генерала е тук вътре. Онази, за която ти разказах. Спомняш ли си?
— Онази, която доказва, че съществува истинска любов?
— Да.
Бей надзърна вътре. Шкафът бе тъмен и Дан приближи настолната лампа, за да го освети отвътре. Там имаше чинии за кукли, чаши и чинийки, както и съд за запарване, кана за чай и захарница.
— Не я виждам.
Дан се наведе до нея.
— И аз.
— Може ли да я е взела със себе си? Сигурно е била много важна за нея.
— Да, така е. Но се съмнява и да я е взела, защото тя струва цяло състояние. Никога не би я изнесла от къщата.
— Дан — Бей усети студени тръпки и внезапно я обзе ужас, — мисля, че трябва да се обадиш в полицията.
— Знам. — Той беше тръгнал към телефона.
Сега на Елиза й беше студено. Отново й се повдигаше, но студът бе по-силен. Усещаше вятъра, но той я освежаваше, прогонваше онази лепкава сладка миризма и вкус.