„Спри, огледай се и се ослушай, преди да пресечеш.
Използвай очите си, ушите си, преди да използваш краката си…“
Той я пазеше, учеше я как да се справя сама. Това бяха любимите й моменти с баща й, когато другите деца бяха у дома с майка й, когато той не беше прекалено зает с работата, риболова или с приятелите си — и преди тя да напълнее, и да го разочарова. Ани усещаше пълната сила на неговата любов по време на тези разходки до училището; когато той се обръщаше, за да я остави на широките гранитни стъпала, тя имаше чувството, че слънцето залязва, сякаш огромната му топлина й бе отнета.
Сега майка й и Тара разговаряха приглушено. Полицаите тичаха по палубата; на паркинга радиостанциите им пищяха в колите. Хората не обръщаха същото внимание на децата както на възрастните, така че двамата мъже с тъмните костюми говореха на униформените полицаи така, сякаш Ани не беше там.
— Разследване — чу ги да казват. — Вътрешно… в банката… федералните…
— Мамо, какво значи „федералните“? — попита Ани и изтича при жените.
— Означава федералното правителство — обясни майка й, прегърна я и я залюля толкова успокояващо, че Ани за малко да си помисли, че всичко ще е наред, че цялото федерално правителство ще дойде да търси баща й. Тя просто се държеше за майка си, надушваше чудесната мамина миризма на лосион против изгаряне, лимонов одеколон и сол… вода.
Но после Тара прошепна на майка й:
— Това означава ФБР — и майка й въздъхна, а момичето се отдръпна.
Преди всички бяха дружелюбни, но сега станаха груби и студени, а Ани разбра, че баща й е заподозрян за нещо. Появи се нова кола и двама души с големи куфари излязоха от нея.
— Екипът по съдебна медицина — обясни Тара.
— Това е невъзможно — възкликна Бей.
За Ани не беше. Тялото й се носеше във въздуха. Вятърът минаваше през нея. Босите й крака, закотвени в широките дъски на дока, едва усещаха лятната горещина. Кожата й бе като опърлена, сякаш бе одрана, а вътрешностите й изтичаха в небето. Майка й посегна към нея, но тя не можеше да бъде хваната.
— Ани? — извика майка й с протегнати ръце.
Ани знаеше, че майка й се опитва да я успокои и че вероятно също се нуждае от прегръдка, но не можеше да й я даде точно сега. Тя бе Въздушното момиче. Напусна напълно тялото си — както морският охлюв изпълзява от черупката си.
А сега се превърна в пътешественик във времето и летеше напред в бъдещето. Затвори очи, за да закрие всяка гледка.
Замисли се за живота си, за това как баща й винаги я беше държал за ръката. „Коя е любимата ти песен, Ани? — питаше я понякога той. — Защото ще ги накараме да я свирят, когато тръгнеш по пътеката в църквата, в деня на сватбата си. Забрави за Менделсон… каквото ти си поискаш.“
Но Ани забрави за сватбения си ден — и без това момчетата не я харесваха — и се замечта за спортния си банкет. Тя беше ходила и преди, заради брат си и заради сестрата на най-добрата си приятелка, а сега направо се задуши, като си представи как седи на голямата маса заедно с родителите си. Щяха да си хапват… ребърца, любимите на баща й.
Ани щеше да е слаба. Нямаше да яде толкова много и да тренира толкова малко. Щеше да направи мускули, да изведе училището си до щатския шампионат. И щеше да е толкова слаба и красива…
Директорът щеше да произнесе името й. Ани щеше да отблъсне стола си назад и изправена високо, така че родителите й да не критикуват стойката й, щеше да мине сред масите до сцената. Хората щяха да я аплодират. Другите родители щяха да се усмихват на баща й, да му вдигат палци за успех заради нейното майсторство в — Ани се замисли, търсейки най-съвършения спорт — хокея на трева!
Или футбол. Или лакрос2. Или гребане. Или баскетбол…
Спортът не беше толкова важен колкото аплодисментите, които Ани щеше да получи докато приемаше грамотата и трофея. После тя щеше да изтича надолу от сцената право в ръцете на баща си.
— Госпожо Макбий?
Гласът на полицая прекъсна бляновете й.
— Да? — обади се майка й.
— Сега ще разчистим този район. Защо не се приберете? Много скоро някой ще се свърже с вас.
— Какво говореха онези полицаи за „федералните“? — попита майка й, сочейки с пръст.
— Скоро ще се свържем с вас.
— Моля ви, кажете ми сега — настоя тя с треперещ глас. — Имам три деца. Те също се тревожат за баща си. Какво да им кажа?
2
Lacrosse — древна индианска игра на топка; сега се играе в САЩ, Канада и Великобритания; използват се дълги ракети, в които топката се „носи“. — Б.пр.