Тя се отпусна като навит килим. Лежеше върху твърдия под. Превръзката бе отново на очите й и те сложиха нова лепенка на устата й; едва дишаше.
Гласовете им бяха приглушени и тя се опита да разбере колко бяха. Дали бяха само мъже или имаше и жени. Един мъж, само един, или двама? И някой друг, жена, която говореше нервно, уплашено…
И после тя си спомни господин Боланд!
Смътният спомен бавно изплуваше… господин Боланд идва пред вратата й у дома тъкмо когато тя се канеше да се обади в полицията. Може би той е видял тези хора да я отвличат и сега баща й и полицията са на път…
Освен ако — не… не беше възможно… тя не можеше да повярва, въпреки че гласовете бяха толкова познати, толкова невероятно познати… Това беше той… не — как бе възможно? Някой, който я познаваше? Който винаги е бил толкова мил с нея?
— Може би изобщо не трябваше да те слушам. Може би не трябва да те слушам и сега — каза господин Боланд.
„Само ме пуснете — молеше се Елиза. — Пуснете ме да си отида у дома…“
— Знам мнението ти по въпроса, така че моля те, запази го за себе си. Вече имаме две, за които да отговаряме — знаеш го, нали? Броил ли си напоследък?
„Две“? — учуди се момичето. Какво означаваше това? Сърцето й биеше толкова силно, че тя се молеше господин Боланд и жената да не го чуят. Напрегна слух, искаше да чуе гласовете още веднъж, молеше се вътрешно за милост, ужасена, че отново чува този познат глас — но в същото време се надяваше…
— Тогава какво ще правим?
— Ще покараме и ще отидем до моста.
— Мостът? Същият като… Макбий?
— Не решихме ли точно това? Там течението е бързо…
— Знам, но…
— Не губи самообладание. Запази спокойствие. Тя е единствената, която е видяла нещо. Докато действаме разумно и не им позволяваме да ни разделят, всичко ще е наред. Тя е единственият свидетел, нали?
Елиза лежеше неподвижно. Очите й се напълниха със сълзи.
Потрепери, опитвайки се да не мисли за думите им. Поне можеха да я завият с едно одеяло. Не можеш просто да оставиш някого да спи върху студения под на микробуса, без да го завиеш. Дори да не беше чула думите им, тя щеше да разбере, че на тях им пукаше толкова малко за нея и че се канеха да я убият.
Господин Боланд я викаше в тъмното пред нейния прозорец, опитваше се да я накара да изскочи отвън, като твърдеше, че майка й я иска…
Елиза стисна здраво очи и преглътна сълзите си. Знаеше, че лежи в тъмночервения микробус, кървавия микробус. Сега знаеше, че е тъмночервен, а не тъмносин или тъмнозелен, и знаеше, че го е виждала някъде преди, някъде преди, но не можеше да си спомни къде. Потрепери при мисълта, че се вози в същия тъмночервен микробус, който уби майка й.
С хората, които шептяха в нощта, че майка й я иска…
Полицейската кола мина по Гранит Стрийт, ярките й фарове се отразяваха в равната, спокойна повърхност на река Мистик. Следвана от цивилен седан, тя се плъзна по алеята на Конъли.
Бей седна в дневната, спомняйки си как само преди шест месеца полицията нахлу в мирния й живот в един горещ летен ден и промени всичко завинаги. Спомените препускаха в съзнанието й, докато тя седеше до Дан и се опитваше да му помогне да премине през това изпитание.
Двамата детективи, Ана Ривера и Марта Келър, седяха срещу тях, наблюдавайки напрегнато Дан, докато Ривера задаваше въпроси. На Бей й се гадеше — при изчезнали деца полицията винаги подозираше бащите. Тя се приближи до него на дивана.
— Кажете ми името и възрастта й — започна детектив Ривера.
— Елиза Дей Конъли — отговори Дан. — Тя е почти на тринайсет.
— Вие се прибрахте от работа в обичайното време и нея я нямаше тук?
— Не — отговори Дан. — Всъщност малко закъснях. Отбих се в къщата на Бей…
— Бей?
— Това съм аз — намеси се Бей. — Бей Макбий. Живея в Блек Хол. В района на Хабърдс Пойнт.
Погледите на детективите бяха недвусмислени. И двете се сетиха за името; осъзнавайки, че „Макбий“ вероятно е прочуто име за силите на реда от Блек Хол до Уестърли и по-нататък. Тя усети, че се изчервява.
— Дъщеря ми е приятелка на Елиза и тя ни каза, че Елиза се е опитала да й се обади някъде към четири и четирийсет и пет следобед. Когато Ани вдигнала, никой не се обадил, но бил регистриран този номер. Това разтревожило Ани и тя ни каза…
— Защо точно това би „разтревожило“ Ани? — попита детектив Ривера. — Може би Елиза е променила решението си; може да е започнало нещо интересно по телевизията, нещо, което е искала да гледа, или…