— Но тя не беше тук, когато пристигнахме — настоя Дан и в гласа му се усети нотка на паника. — Това е важното. Без значение какво я е разсеяло, тя не беше тук.
— А аз питам — заяви спокойно детективът — има ли причина за внезапната тревога на приятелката й? Нещо, което би застрашило Елиза?
Дан си пое дъх, а Бей знаеше колко съсипващо бе това за него, да изложи живота и историята на Елиза пред тези непознати.
— Тя е много чувствителна — обясни той. — Майка й почина миналата година и Елиза го понесе много трудно.
Детективите мълчаха и чакаха да продължи. Бей виждаше, че той се опитва да събере мислите си, че не иска да предава дъщеря си, разкривайки нещо прекалено лично. Но Бей видя състрадание в очите на полицаите.
— Знаем, че е трудно, господин Конъли обади се детектив Келър. — Моля ви, кажете ни каквото можете.
— Кажи им, Дани — настоя Бей, насърчавайки го. — За да могат да намерят Елиза.
— Беше в болница — започна Дан. — В „Банко“, в Масачузетс. Това е психиатрична клиника…
— Да, много добра — прекъсна го любезно детектив Ривера.
— Беше свидетел на смъртта на майка си — продължи Дан. — И беше травмирана. Диагнозите й бяха ЛС и ПТС.
— Личностни смущения — поясни детектив Келър.
— Има ли раздвоение на личността?
— Не. Но се затваря в себе си… Има много силно въображение. Веднъж си помисли… — Той спря, поглеждайки към стълбите, после към Бей. — Веднъж, през октомври, си помисли, че е чула непознати — тя ги нарича „злите хора“ — до прозореца си. Казали й, че майка й я иска. Аз проверих…
— Какво открихте?
Дани поклати глава.
— Нищо. Драскотини по прозореца — но те бяха от клоните на дървото.
— Кой прозорец? — попита детектив Ривера.
— На спалнята й — обясни той. — Горе, вляво. Прозорецът до леглото й.
Детективът направи знак на един униформен полицай да се качи и да провери.
— Бягала ли е преди?
Дан поклати глава.
— Точно обратното. Не излиза навън. Говори, че иска да живее в манастир. Седи си вкъщи, освен когато ходи до Хабърдс Пойнт да се види с Ани.
— Възможно ли е сега да пътува нататък?
— Не, би трябвало някой да я закара.
— Може ли да е решила, че трябва да се върне в болницата? — попита детектив Келър. — И да е тръгнала натам?
— Не. Щеше да ми каже.
— Децата имат тайни от своите родители — намеси се детектив Ривера. — Нищо лично, просто житейски факт. Може ли да се вижда с някого, с когото вие не бихте искали да се вижда? Може ли да са намесени наркотици?
— Не — възрази Дан. — Елиза е много… много специална. Тя е крехка; не излиза след училище. Дори ми е трудно да я накарам да отиде на училище. Това е една от причините — той погледна към Бей, — поради която съм толкова благодарен за приятелството й с Ани.
— Наркотици? — попита отново Келър.
— Не — отговори твърдо той.
— Неприятно ми е да ви питам за това — включи се отново Ривера. — Защото знам, че ще ви заболи, като го чуете, но… Елиза говорила ли е някога за самоубийство?
В този момент Бей видя как Дан стисна ръце и се втренчи продължително в тях. Тя си представи белезите, които видя по китките на Елиза, и знаеше, че има още много, които не бе видяла.
— Да — отговори сподавено Дан. — Започна да говори за това след смъртта на майка си.
— Значи е възможно — каза детектив Ривера деликатно, но много настоятелно — да си мисли за това и сега.
— Не знам — отговори Дан. — Аз… Възможно е.
Детектив Ривера кимна, стана и излезе в коридора, където Бей я чу да разговаря с двамата полицаи. Детектив Келър се наведе напред.
— Споменавала ли е за начина, по който би го направила?
Дан поклати глава.
— Порязва се — промълви тихо той.
— О… съжалявам.
— Казах й, че ако го направи отново, ще я върна в болницата — обясни и очите му се просълзиха. — Тя е толкова красива. Притежава такава невероятна красота, иска да се осакати. Мисли, че е грозна… а смъртта на майка й я изпълни с толкова болка, която трябва да изпусне.
— Ще я намерим — заяви детектив Келър.
Но думите й сякаш не значеха нищо, нямаха никаква тежест. Докато Бей гледаше как Дан сдържа тихите си ридания, усети, че той вече мисли дъщеря си за изгубена или отнета от него, че скръбта на момичето е толкова силна, че я дърпа надолу, някъде, където той никога няма да може да я стигне. Бей посегна към ръката му и я хвана.