Когато детектив Ривера се върна в стаята, изражението на лицето й беше различно; сърдито, нервно и възбудено. Джо Холмс я придружаваше. Детектив Келър вдигна поглед, стресната от присъствието му и от промяната в поведението на Ривера. Полицейските радиостанции пращяха в коридора.
— Разбрах за станалото — обясни Джо.
— Ако някой позвъни на вратата, Елиза би ли отворила? — попита детектив Ривера.
— Надявам се, че… не мисля — поколеба се Дан.
— Освен ако не го познава. Защо?
— Наскоро правили ли сте ремонт на водопровода? Някакви проблеми с парното?
— Не — отговори Дан и стана. Бей чу полицаите в коридора да викат екипа на съдебните експерти. — За какво говорите?
— Полицаите са открили водопроводни лепенки отвън, в храстите. Знаете ли как са се озовали там?
— Не, не знам.
— Вие притежавате ли такива? — попита Джо.
— В работилницата, в Ню Лондон. Не тук.
— Какво точно открихте, като влязохте в къщата — попита рязко детектив Ривера, — което бе различно, неочаквано?
— Вратата беше отключена — обясни Дан. — Телефонната слушалка беше вдигната. Елиза е започнала да се храни, но не е довършила.
— И чашата, Дан — напомни му Бей.
— Точно така — нямаше я сребърната й чаша.
— Сребърната й чаша?
— Тя е безценна. Направена е от Пол Ривиър; играе важна роля в историята на щата, почти като Чартър Оук17 Мястото й е в някой музей, но майка й й я даде и Елиза не би позволила тя да излезе от къщата.
— И чашата беше тук, когато тръгнахте на работа сутринта?
Дан сви рамене.
— Не знам. Предполагам. Тя толкова напомня на мен и на Елиза за Чарли — майка й, че я държахме в шкафа. Даже не съм поглеждал — Елиза също, доколкото знам — след като Чарли почина.
— Опишете чашата — настоя детектив Ривера и си записа нещо.
— Мислите, че някой я е взел? — попита Дан. — Това ли е станало?
— Не сме сигурни — отговори детективът. — Но лепенката ни кара да мислим, че някой може да я отвлякъл дъщеря ви.
Тара се грижеше за децата, а Бей остана при Дан Конъли и се опитваше да му помогне. Тара само можеше да си представи какво става. Тя нямаше деца и това я караше да се чуди какво означава да си истински родител. Радваше се на благословията да бъде нещо като родител… дори нещо като леля… на децата на Бей.
Заобича Ани, Били и Пиджийн (но тайно, особено кръщелницата си Ани) още от раждането им. Помагаше на Бей да се грижи за тях, когато имаха колики, варицела, ужилвания от медузи. Много нощи ги люлееше, успокоявайки ги да заспят след кошмари.
Но в края на деня — или на нощта — винаги трябваше да се прибере у дома. Да целуне децата за довиждане, да затвори вратата след себе си и да влезе в моминския си рай на самота, педикюри и тайната си страст към „Аз мечтая за Джини“18.
Но това не й пречеше сега да съчувства на Дани и да скърби заедно с него. Тя обичаше децата на Бей толкова много, все едно че бяха нейните. Не можеше да си представи през какви мъчения преминаваше той и се радваше, че Бей е с него.
Това я накара да копнее за Джо. Но тъй като Елиза бе изчезнала и времето минаваше, без да се чуе нищо за нея, знаеше къде му е мястото точно в този момент: в къщата на Дан Конъли в Мистик.
И беше доволна, че именно тя му се обади да се включи.
31.
Вероятно вече бе почти полунощ.
Въпреки че в микробуса нямаше прозорци или часовници, въпреки че самата тя не носеше часовник, Елиза усещаше как времето минава, усещаше, че е много късно, че са престанали да се движат.
Защо я държаха жива?
Лицето й беше наранено и подуто от падането и тя постоянно докосваше с език счупените си предни зъби. Едва не заплакваше, когато си помислеше за нащърбените си зъби, но устата й бе покрита с лепенката и плачът я задушаваше, така че сдържаше сълзите си. Знаеше, че има късмет заради това, че е още жива.
Моли се цяла нощ. Дълбоко в мрака усещаше присъствието на майка си до себе си, в колата, която я уби. Майка й я беше прегърнала в ангелските си криле, за да я стопли. Беше сигурна, че ако Чарли не беше дошла, тя вече щеше да е мъртва. Майка й пречеше на похитителите й да я убият.
Майка й спасяваше живота й и от това Елиза откри у себе си едно огромно желание да живее. Сега, изправена пред лицето на смъртта, знаеше, че трябва да се измъкне жива. Щеше да направи всичко, за да оцелее и да ги види изправени пред правосъдието.
17
Charter Oak — Дъбът на Хартата — легендарна забележителност в историята на щата Кънектикът. В корените на това величествено дърво е била скрита кралска харта, играла важна роля в историята на щата. — Б.пр.