Беше толкова късно и майка й бе все още у господин Конъли. Ани се боеше толкова много за Елиза. Каквото и да ставаше, тя знаеше, че е лошо, и Ани не можеше да заспи.
— Къде ли може да е? — попита тя Тара.
— Не знам, скъпа. Обаче всички я търсят. Джо, полицията…
— Ами ако не я намерят?
— Трябва да вярваме, че ще я намерят. Трябва да й изпратим нашата любов, за да може да се хване за нея и да се прибере у дома при нас.
— Любов — повтори Ани, сякаш изричаше думата за пръв път.
— Това е най-важното, което имаме. Елиза знае това. Където и да е, тя ще може да усети любовта ни към нея.
— Но аз все пак не виждам как това може да помогне.
— Вярваш ли в ангелите хранители, Ани?
Момичето сви рамене, защото не искаше да обижда Тара. Ангелите по-скоро бяха красиви същества от приказките.
— Мисля, че вярваш, Ани. Знам, че майка ти вярва. Аз също. Бабите ни ни разказаха за тях.
— Но какво могат да направят те? — попита Ани с писклив глас. Вече всички звезди бяха изгрели. Луната беше като сърп, а небето — много тъмно. Бухалите, които всеки ноември мигрираха през Хабърдс Пойнт, излетяха от дъбовете, призовавайки за лов. — Какво могат да направят духовете, когато ние сме тук на земята?
Ние сме тук; ние трябва да можем да спасим хората, които обичаме!
Тара сякаш знаеше, че Ани плаче за баща си, за най-лошия й кошмар, който се превърна в истина с новината за смъртта му.
— Ние можем да направим много — настоя Тара — и можем да се обърнем към тях за помощ.
— Наистина ли вярваш в това?
— Наистина вярвам. Помага и фактът, че Джо и полицията я търсят. Елиза е борец, Ани. Тя има светлина вътре в нея. Всички сме я виждали и я обичаме заради това.
— Да — прошепна Ани.
После един бухал се обади отново от върха на най-високия бор и това изглеждаше като сигнал, че нещо ще се случи. Тара я целуна и Ани се опита да си поеме дъх. Помисли си за Елиза там отвън в нощта, някъде на онзи скалист бряг с пещери и заливи, където студената земя е покрита с паднали листа и борови иглички, отвън в мрака, осветен от звездите.
Малката дървена лодка на Ани бе на нощното шкафче; тя я погледна, мислейки си как я даде на баща си, за да знае кого да докара до дома. Затвори очи и си помисли за Елиза и за вътрешната й светлина.
И тогава, без да знае защо, посегна към малката си дървена лодка и я разтърси. Отново чу тракането.
Дан седеше на дивана, прегърнал Бей с едната си ръка; тя спеше, отпуснала глава на рамото му. Беше толкова късно, а Елиза беше някъде навън. Той се втренчи в телефона, сякаш можеше да го накара да звънне. Джо му каза да си стои у дома, до телефона, но той искаше да излезе и да търси дъщеря си.
Мислите му бяха объркани. Той беше критикът на собствения си живот. Опитваше се да разбере какво би могъл да направи по по-различен начин. Прегърнал Бей, той се загледа в портрета на Чарли, картината на нещастния му живот. Те бяха родителите на Елиза, които бдяха заедно.
Чарли… Тя бе израснала с такива привилегии. Знаеше, че е аристократка. Семейството й имаше пари от поколения; те раздаваха повече за една година, отколкото хората изкарваха за цял живот. Тя имаше желязно чувство за превъзходство — не беше сноб, а много резервирана. Изолирана.
Такава я видя Дан, когато се запознаха, в годината, когато той работеше в Хабърдс Пойнт. Чичо й го беше наел да реставрира красива дървена яхта „Конкордия“. Цялата работа трябваше да се свърши в една корабостроителница в Стонингтън, срещу пристанището и къщата на Чарли. Всъщност палат. Беше огромна бяла колониална къща с пристройки и док. Дан започна да я вижда всеки ден — винаги сама, винаги сдържана.
Един ден, в часа му за обяд, той пусна във водата малка лодка и започна да гребе към отсрещния бряг. Започна да я възприема като нещастно малко богато момиченце и реши да й достави удоволствие.
Все още си спомняше как спря на дока. Извика й и я попита, дали би искала да се качи в лодката. И си представи как тя остави внимателно книгата си на градинската пейка, приглади панталона си и слезе до водата. Той й подаде ръка, за да слезе в лодката, но тя не я пое.