А дизайнерката — толкова дребна й стилна, облечена в черен костюм, с красива руса коса и златни обици — усмихна се, като ги видя, даде на майка й да огледа някои мостри за платове, попита Елиза какво мисли за един стенен свещник.
— Харесва ли ти този? — попита жената, вдигна месингов фенер, после го остави и вдигна оловен свещник с черен абажур. — Или този?
— Харесва ми фенерът — каза Елиза.
— На мен също! — отговори жената с усмивка. — Какъв отличен вкус имаш! Чарли, дъщеря ти е очарователна.
Майката на Елиза кимна, усмихна се и благодари, докато продължаваше да оглежда платовете. Магазинът изглеждаше толкова уютен и женски, забавен и творчески, а жената беше толкова изискана. И точно сега Елиза си спомни как майка й каза: „Прекарвам толкова много време в банката; и Марк, и Шон са толкова услужливи. Мисля си да се върна в университета, някак си да навляза във финансите… но после идвам тук и си мисля колко страхотно би било да правя това…“
И Елиза се изненада, като чу, че майка й иска да промени нещата в живота си — не беше уплашена и разтревожена, а просто любопитна, защото никога не е чувала майка й да казва нещо такова преди.
— Това? — Жената се усмихна.
— Да — оградена от такива красиви неща, толкова много красота.
Жената показа мускула на едната си ръка и посочи през прозореца с другата.
— Ето с какво е свързана цялата работа. Влачиш разни неща. Книги с мостри, топове плат, антикварни хералдики, картини — наистина съм станала като впрегатен кон.
А Елиза и майка й се наведоха да погледнат през прозореца, да видят към какво сочи жената и ето го, паркиран на алеята зад магазина й, пред един червен склад.
Тъмночервен микробус.
Елиза изстена, като си спомни.
— Чу ли това? — попита мъжкият глас. — Колко още ще чакаме? Боже, Алис!
— Знам, знам — отговори женският глас.
— Вече трябваше да сме приключили. Както с другите.
— Другите бяха различни — настоя тя. — Другите не трябваше да ги измъкваме от къщите им.
— Е, какво — губиш самообладание?
— А ти?
„Бъдете хора — молеше се тихо Елиза. — Изгубете самообладание.“ Сега тя можеше да види лицето на жената, русата й коса, магазина й с красивите му цветове и платове, и предмети, сега Елиза чуваше жената да говори на майка й, да й казва колко очарователна била Елиза, сега Елиза си спомни името й, Алис, и фирмата й — „Боланд Дизайн“, всичко беше толкова различно.
— Да, и аз — отвърна Марк.
— Е, ти не можеш да си го позволиш — натърти Алис. — Нито аз.
— Колкото по-дълго чакаме… — започна мъжът.
— Знам — тросна се жената. — Знам, знам. Не говори за това.
— И това ще го накара да си отиде? Ще премахне проблема?
„Аз не съм проблем, аз съм момиче“ — помисли си Елиза, мъчейки се да махне лепенката. Знаеше, че ако може да си поговори с тях, да ги накара да я чуят, тя щеше да ги убеди, че това е грешка. Тя нямаше да каже на никого; те нямаше да отидат в затвора.
— Нищо не може да накара този проблем да си отиде — заяви Алис. — Ето с какво си имаме работа. Започнахме нещо, което беше просто. Всичко беше само на хартия, докато Шон не прецака нещата!
— Тя не е хартия — припомни й Марк.
— Знам. Точно това прави това толкова… невъзможно.
Елиза чу някой да мърда на предната седалка; да се обръща да я погледне, докато микробусът все още се движеше. Не можеха ли да видят, че тя е жив човек, дъщерята на баща си? Тя вдигна вързаните си крака и ги пусна на пода.
— Боже, вече не понасям това — заяви Марк.
— Каква е алтернативата? — попита рязко Алис. — Просто се вземи в ръце. Ще го направим сега, нали? Почти сме готови; приливът е достатъчно висок.
— Това не е като Шон — настоя Марк. — Тя не кърви до смърт…
— Онази част беше инцидент — каза Алис. — Кой да очаква от него, че ще се бие така?
— Трябваше да го оставим на яхтата — промълви горчиво Марк. — Той щеше да си умре там и никой нямаше да си помисли, че е станало нещо.
— Само че можеше и да не умре. Спомни си фактите. Той беше силен, все още беше в съзнание. Говореше за тази тук… — Елиза почти усети как я сочат.
— Тя е дете — снижи глас Марк.
— Сега пък говориш като Шон. Искаш ли да свършиш в затвора?
— Не.
— Тогава…
Елиза се сдържаше, уплашена да не ги раздразни, но изведнъж логиката и разумът в съзнанието й се затвориха, паниката и ужасът надделяха и тя започна да рита и удря, крещейки зад лепкавата лепенка.