Има едно заливче надолу по пътя от пристанището. Сега седя там, в колата си. Всъщност слязох пеш до края на водата и намерих тази черупка за теб. Синьото ми напомня за очите на майка ти.
Името на мястото, можеш да го видиш на картата, е Ейлуайф Ков. То е заливче между река Джил и Залива. Казвам ти, защото това е мястото, където обичам да идвам и да седя. Веднъж го показах на семейство Боланд, когато започнахме да правим планове, а те казаха, че това било добро място, където да убият Елиза. Тогава разбрах, че говорят сериозно.
Пиша ти това, Ани, надявайки се да можеш да ми простиш. Когато завърша това писмо, ще отида до корабостроителницата на бащата на Елиза, за да го скрия в твоята малка лодка. Така че няма да го получиш скоро — а може би аз ще имам възможност да оправя всичко. Ти заслужаваш истинска гребна лодка, толкова хубава колкото модела, който направи за мен. Най-накрая разбрах, че съм най-щастливият човек и баща на света. Само се надявам да имам възможност да докажа това на теб и на другите. Обичам те.
Ани започна да чете писмото на глас, но по средата се задави от сълзи и до края изобщо не можеше да говори или дори да чете, така че Тара я смени.
Сега, ридаейки тихо, Ани протегна ръка, а Тара пъхна нежно писмото в пръстите й. Тара обгърна раменете й и въпреки че Ани говореше на баща си, тя нямаше нищо против жената да чуе думите:
— Обичаме те, татко. Ние също те обичаме.
Сега Тара остави Ани да седи там, хванала писмото и черупката. Тя взе другия лист хартия, скрит в лодката — под палубата, заедно с неговата бележка — и отиде до телефона.
Ани се взираше в малката черупка.
— Бей? — обади се Тара. — Там ли е Джо? Тръгнал е? Слушай ме. Ани току-що намери писмо от Шон… Да, сериозно говоря… намери го на дъното на лодката си, на модела… Беше го пъхнал под дъските на дъното… Бей, това е отчасти признание, отчасти нещо друго… Казва, че те искали да убият Елиза… в Ейлуайф Ков… Мислиш ли…
Ани мълчеше, слушаше, а очевидно същото правеше и Тара.
— Вървете тогава — извика припряно жената. — Аз ще се свържа с Джо.
33.
И те не бяха сигурни; не знаеха, но можеха да проверят? Как можеха да не се качат в пикапа на Дан и да не отидат до река Джил? Бей се обади в полицията; тя знаеше, че Тара звъни на Джо Холмс.
Дан караше лудо, сякаш пикапът му беше ракета, изстреляна право към Ейлуайф Ков и готова да помете всичко по пътя си.
— Какво биха правили там? — попита Бей, хванала се за дръжката на вратата. — Защо биха завели Елиза на същото място?
— Защото там са убили Шон — обясни Дан, завивайки, за да изпревари една кола. — Защото знаят, че могат да го направят там.
— Те убиха Шон — прошепна Бей, шокирана от разкритието, от потвърждението, че съпругът й е бил убит от хората, които смятаха за приятели. Но по-силен бе нарастващият ужас за живота на Елиза.
— Ти познаваш водите тук по-добре от мен — обади се Дан, имайки предвид потоците и заливите край Темза, криволичещи през градчетата на запад от река Кънектикът. — Така че трябва да ми показваш накъде да карам.
Бей го насочи да слезе от магистралата при Силвър Бей, каза му да завие наляво, към Блек Хол. Сърцето й се свиваше от непоносимата новина, която ги тласкаше напред. Тя докосна гърдите си, усети болка, помисли за Елиза, помисли за Ани, която е прочела писмото от баща си, помисли за Шон и наведе глава.
— Сега накъде? — попита Дан с малко по-силен глас, обезумял. Едва се сдържаше.
— Покрай реката — упъти го, когато видя тъмния блясък на Кънектикът отвъд тясната ивица земя, реката — пълноводна и черна под звездното небе. — После наляво тук — посочи — и надясно, точно покрай онзи камък.
Водата дава живот на водата. Река Кънектикът е родител на притоците, а заливът Лонг Айлънд осигурява прилив за скритите заливчета. Тук реката бе свързана с приливите и отливите. През зимата се виждаха тюлени.
Бей се наведе напред, опитвайки се да открие правилната отбивка. Това лято идва тук сама, само веднъж, да види мястото, където бе завършил животът на съпруга й.