— Там — тя посочи към една тясна пътечка.
Дан зави. Тук беше тихо, сякаш не беше пътувал никой. През лятото хората понякога идваха на пикник и риболов, а през много студените зими децата понякога търсеха достатъчно дебел лед, за да могат да се пързалят с кънки. Но точно сега, в средата на ноември, тук нямаше никого.
Или може би имаше.
Някъде напред, потънал в мрака, бе виненочервеният микробус. Той бе маскиран от нощта, но фаровете на Дан го осветиха, когато завиха зад ъгъла. Зад буса, като две сърни, хванати от фаровете, стояха двама души с лица, побелели от светлината.
— Къде е тя? — изкрещя Дан още преди да паркира пикапа си. — Къде е Елиза?
Бей опипа вратата, шокирана въпреки всичко, което знаеше, да види семейство Боланд тук, в този гъсталак от бели борове в края на това солено заливче, на това място, където вече бяха убили съпруга й.
— Елиза! — изкрещя тя.
Алис и Марк хукнаха към буса; Алис скочи вътре и Бей чу запалването на мотора в същата секунда, когато юмрукът на Дан се заби в челюстта на Марк.
— Къде е Елиза? — извика Дан, а ударите му се стоварваха отново и отново. — Къде е дъщеря ми? — Бусът забоботи, фаровете пламнаха и той сякаш увисна във въздуха за част от секундата, когато Марк се вкопчи във вратата, опитвайки се да се освободи от Дан. Стовари се по лице, когато Алис потегли на задна, зави по черния път и потегли.
За миг Бей зърна лицето на Елиза, бяло като платно, като дъждосвирец, обезумелите й очи молеха ангелите да слязат от рая, онези очи, отразени в белите фарове на тъмночервения бус, а после червените задни светлини, преди да изчезне в тъмния и възсолен залив.
Бей изтича към водата. Изрита обувките си и хвърли якето си на земята. Дори не се замисли. Първият шок бе най-лошият — леденостудена вода върху тялото й. Дрехите й моментално се превърнаха в бреме, закотвяйки тялото й, дърпайки я надолу в залива.
Тя глътна вода, завъртя се, после заплува надолу, размахала ръце, защото от очите й нямаше никаква полза; единственото й видение идваше отнякъде другаде, или дълбоко отвътре, или високо отгоре. Това бе видението на сърцето — сърцето на Бей, но също и на Чарли, и на Шон, които я водеха, караха я да се спусне до самото дъно на залива, този проток към Залива и приток на река Джил, надолу, надолу, надолу, използвайки ръцете, за да опипва и да вижда, както омарите използват своите пипала.
И тя чу тишината в ушите си, огромна, оглушителна тишина, подводна тишина… никога преди не беше си представяла, че може да се удави, но го изпитваше точно сега, с последните издишвания в солената вода… няколко погрешни секунди, отчаяно потъване навътре и това щеше да стане, и всичко щеше да свърши. Тя щеше да се удави… и Елиза щеше да се удави… в тази вода, солена, смесена със сладка, смесена с кръвта на Шон. Съпругът й бе кървял в това заливче; колата му е стигнала чак до дъното, последната му спирка на тази земя. Минералите от кръвта на Шон Макбий се бяха съедини с молекулите на водата.
Той беше мъртъв и Чарли бе мъртва, но Бей и Дан бяха живи, и двамата бяха във водата сега. Бей усещаше, че я движат духовете на Чарли и Шон, родители, които се бяха опитали да живеят, които се бяха опитали да обичат, доколкото могат, и бяха направили толкова много грешки, чиито пътища бяха прекъснати прекалено рано. Бей видя в това последната си възможност да постъпи правилно, да спаси онова, което те почти бяха убили.
Пръстите й докоснаха дърво, потънал дънер на дъното на залива, после се допряха до водорасло, носещо се по течението, но само Бей знаеше: това не беше дърво и не беше водорасло. Дробовете й горяха, тя заплете пръсти в косата и взе тялото на ръце, започна да рита с крака, майката лебед, която пренасяше лебедчето си през опасните води — и Бей извади Елиза на повърхността.
Дан бе до нея, когато изскочиха на повърхността, когато Бей изплю вода и подаде дъщеря му в ръцете му. Те изскочиха от ледената вода. Откъм гората примигваше синята светлина на полицейските лампи. Лазейки в калта, Бей се задави и изплю вода и кални листа. Ръката й бе толкова вцепенена, че дори не усещаше пръстите си, но посегна към устата на Елиза и откъсна сребристата лепенка.
Очите на Елиза бяха затворени, лицето й беше посиняло, а устните й — побелели.
Дани се надигна от калта, хванал малкото момиченце, което бе създал. Докато го наблюдаваше, Бей се замисли за раждането на Ани, как Шон взе бебето им в ръцете си и го държа, докато то проплака. Тя наблюдаваше как Дан я удря по гърба, опитвайки се да я накара да изплюе водата. Наведе главата й назад, разтърси я силно, целувайки я по лицето и я отпусна трескаво към земята.