Сложили ръце заедно по средата на кръга, Бей и Тара затвориха очи. Те бяха заедно завинаги, както и бабите им преди тях. Сега идваха Ани и Елиза, толкова развълнувани, но тържествени, стиснали ръце между техните, част от безкрайния и нерушим кръг на Ирландското сестринство.
— Дебел и слаб — каза Тара.
— Faugh a ballagh — обади се Бей, призовавайки с бойния галски вик на бабите.
— Fog-on-baylick — повтори бавно Ани.
— Какво означава това — попита Елиза.
— Разчисти пътя! — преведе Тара.
— Защото ние идваме? — попита Ани.
— Точно така — отвърна Бей, изпълнена с любов към дъщеря си и Елиза. — Защото ние сме сериозните сили.
— Сестринството — допълни Елиза. — Никога преди не съм имала истински сестри!
— Никоя от нас не е имала — поясни Бей, — освен Ани.
— Някои сестри — допълни Тара — са по-истински от родните.
— Точно така ми се струва вече — съгласи се Елиза.
Ани кимна щастливо, поглеждайки към нея, към Тара и накрая към майка си.
— Когато Пиджийн навърши дванайсет, ще трябва да приемем и нея.
— Ще я чакаме — усмихна се Бей.
В една съботна сутрин Бей простираше прането; Елиза беше спала у тях, а Джо и Тара заведоха децата на миниголф в Пиратския залив. Слънчевата светлина струеше, както обеща Тара.
Бей се чувстваше като цвете, върнало се към живота след дългия зимен престой под земята. Усещаше хладината на дрехите; дървените щипки щракаха, когато ги защипваше на простора. Всичките й сетива бяха будни. Мина почти година от деня, когато Шон изчезна; в онзи ден тя също простираше. В онзи ден се чувстваше щастлива — така ли беше? Спомни си, че обичаше лятното време, опитваше се да обича живота си.
Но е имало толкова много неща, които не е знаела. Толкова много тайни, покрити с лъжи. Сега Бей се чувстваше толкова по-мъдра. Бе прекарала тази последна зима в размисъл, помагаше на децата си, обещавайки си отсега нататък да живее с отворени очи. И това помагаше, защото тя усети, че започва да се изпълва с радост.
Чу нежното пляскане в заливчето зад къщата си. Обърна се и видя красива класическа лодка, плъзгаща се през тръстиките по спокойната, неподвижна вода.
Изпусна коша с прането и изтича надолу до водата, а босите й крака потънаха в топлата тиня. Грабна носа и издърпа лодката на брега.
— Дан — възкликна тя.
— Трябваше да те видя… Гребах от корабостроителницата.
— Целият този път?
— Тръгнах рано — обясни той, дръпна веслата в лодката и погледна Бей в очите. — Може ли да се кача за минута?
Тя кимна и той излезе от красивата лодка. Бей я докосна отстрани, усети гладката красота на дървото, съвършената заобленост, завършеното полиране. После вдигна поглед към Дан — той беше облечен с дънки и тениска, с пуловер, завързан около кръста, беше разрошен, загорял и със сини очи; толкова невероятно уязвими, че Бей не можа да понесе това.
— Защо дойде? — попита тя.
— Как можех да стоя надалеч? — отвърна той и пристъпи към нея.
Бей отстъпи назад. Сърцето й биеше, а устата й пресъхна. Топлото слънце сипеше жар на главата й и тя усети как очите й се пълнят със сълзи.
— Бей, какво не е наред? — попита той.
— Не мислех, че ще изкарам тази зима — призна тя.
— И аз.
— През цялото време исках да ти се обадя. Исках.
— Така ли? — попита той и очите му грейнаха.
— Толкова много! Но ние събирахме сили, само четиримата досега — е, петимата, с Тара. Опитвахме се да стъпим отново на твърда почва.
— Точно като мен и Елиза — кимна той.
— И там ли си вече? На твърда почва?
— Така мисля — по-добре сме от когато и да е. Тя се справя толкова добре и аз знам, че много от това се дължи на Ани. И на теб. Тя обича да идва тук. Искам да се присъединя към нея.
— Аз също те искам.
— Но не желая да обърквам децата — поколеба се Дан, пристъпвайки по-близо. — Защото знаех, че щом дойда тук… нещата ще започнат да се променят.
— Аз също го знаех — отвърна Бей, усещайки как горещината трепти между тях.
— Надявам се да е добре, че съм тук сега — каза той. — Защото наистина не можех да чакам повече.