— Добре, скъпа — съгласи се Тара с ирландски акцент, наследен от баба й. — Ще си поиграем на козметичен салон. Аз ще ти направя педикюр, става ли? Избрала съм ти този прекрасен нюанс… „Весело розово“. Харесваш ли го, скъпа?
— О, Тара… не искам да си играя.
— Глупости, скъпа. Седи си спокойно. Дай ми крачищата си, моето момиче. Отпусни се назад, а аз ще ти разкажа за последното си посещение при козметичката. Нещо се обърка, когато ми масажираше лицето. Парата бе доста гореща и заприличах на баба с пришки. Наистина, изобщо не приличаше на онова, което исках. Изпитвала ли си нещо такова?
— Никога не съм си правила масаж на лицето — отвърна Ани с едва доловим смях:
— О, скъпа. Може би, след като приключим с пръстите на краката, ще ти направя една маска с белтъци и бира. Не че имаш нужда с тази кожа. Някой казвал ли ти е, че имаш тен на дива ирландска роза? Не? Е, просто се отпусни назад и ми позволи да бъда първата… Думите и престореният акцент на Тара почти успяха да накарат Бей да се усмихне. Приятелката й излъчваше толкова щедрост, обгръщаше любимите си хора с безгранична доброта и настроение, винаги знаеше как да помогне.
Надявайки се, че Ани е добре за момента, Бей се подготви за действие. Излезе от кухнята, мина по коридора, качи се горе и влезе в спалнята. Огледа се, сякаш никога преди не беше влизала в тази стая, и затвори вратата.
Белите завеси, повдигнати от нежния ветрец, се ветрееха през отворените прозорци. Детските гласове долитаха от двора, но Бей почти не ги чуваше. Тя се разхождаше по пода — полирано дърво, покрито със стари плетени черги, направени от баба й — и стигна до леглото. Всичко върху него беше бяло: чаршафи, калъфки и летният юрган. Това бе едно от любимите й луксозни удоволствия, легло изцяло в бяло. Винаги изглеждаше толкова чисто и свежо, готово да те дари със сладки сънища.
Седнала на ръба на леглото, тя бръкна в джоба си и извади писмото, което откри на яхтата. Ръцете й трепереха. Очите й се плъзнаха по страницата. Макар да беше писала това до Дани Конъли преди двайсет и пет години, почеркът й изглеждаше същия като днес.
Това писмо не бе изпратено никога. Тя го написа като чернова, после го преписа. Тогава беше на петнайсет; имаше дълга червеникаворуса коса и силен загар и караше колелото си навсякъде. Обличаше бански костюм само с една тениска върху него, без да се стеснява.
Беше толкова влюбена.
Дали знаеше тогава какво е любов? Дори и сега не беше сигурна. Първите любовни тръпки са тайнствени за момичето, което ги изпитва. Сърцето бие твърде бързо, имаш усещането, че си застанала на ръба на света, ръцете ти не могат да се успокоят…
Дани бе всичко за нея. За него тя бе едно хлапе, дете, което го притесняваше, докато си вършеше работата, докато строеше новата дървена пътечка. Имаше и друга работа — боядисване и ремонт на бараката за пазача на паркинга, ремонт на оградата на магазина на Фоли — но главното бе новата пътека.
Шон се опитваше да я уговори да плуват до остров Уикланд или да скачат във водата от скелето над река Ейт Майлс, или да се включат във флотилията от лодки към Ориент Пойнт, но Бей стоеше до Дани, подаваше му пирони и се учеше как да върти чука.
Мислеше си, че той може да построи всичко. Бе облечен в износени панталони и избеляла плажна тениска. Тя си спомни как кестенявата му коса блестеше на слънцето. Той имаше шапка на „Ред Сокс“, но рядко я носеше.
Една сутрин, точно преди да започне работа, бейзболната шапка бе оставена върху капака на колата му и тя се бе втренчила в нея, а той сякаш прочете мислите й, усмихна се и я сложи на главата й. Пръстите му докоснаха косата й, тя се почувства слаба и силна едновременно и й се искаше той отново да докосне косата й.
Даниъл Конъли. Дани. Името му винаги бе магия за нея. Сега се взираше в името и си мислеше за онова лято, толкова отдавна — почти го виждаше. Преди да си замине в края на лятото, той й направи люлка като полумесец — морско сребърна дъга от плаващи дъски. Писаха си през цялата следваща зима; Бей стана на шестнайсет и започна да излиза с Шон. Дани замина за Европа. Престанаха да си пишат, той не се върна следващото лято и тя изгуби всякаква връзка с него.
Сега, хванала писмото си, тя се чудеше защо Шон го е взел. За какво беше факсът; защо Шон се е свързал с него? Може ли това да е същият Дан Конъли? Бей не знаеше, че Шон дори си спомня за съществуването му — или че му пука, ако си спомня. Това бе толкова отдавна.