Тя стана и отиде до края на леглото. Там имаше стара ракла, в която прибираше одеялата, но някога това бе раклата на надеждите й. Такова старомодно понятие, мислеше си сега. Баба й й я подари за завършване на гимназията. Принадлежеше на прабаба й и бе пристигнала с кораба от Ирландия. Някои от първите неща, които Бей прибра вътре, бяха нейните писма и писмата от Дан.
След двайсет и пет години брак с Шон и три деца, тя не можеше да повярва, че все още ги пази, но ги откри там: куп писма, завързани с ластик. Вглеждайки се по-внимателно в листа, който намери на яхтата, тя осъзна, че това е ксерокопие и забеляза онова, което бе пропуснала преди — бележката с почерка на Шон: „Корабостроителница «Елиза Дей», Ню Лондон“.
Объркана, Бей затвори очи. Знаеше, че има само няколко минути, преди Ани и другите деца да влязат и да поискат да разберат какво става. Те се бояха за баща си и Бей трябваше да им каже нещо.
Дланите й бяха лепкави, сърцето й препускаше твърде бързо, главата й се въртеше и тя не можеше да повярва на случилото се. Какво означаваше всичко това? Приличаше на нечий чужд кошмар. Хванала писмото, втренчена в него, тя се запита какво ли си е мислил съпругът й.
Тогава той ревнуваше от Дани Конъли. Въпреки разликата във възрастта, въпреки това, че Дан се отнасяше с нея като със сестра, Шон бе достатъчно умен, за да забележи съперника си. Чудеше се как Бей може да предпочете да виси край недостроената пътечка пред водните ски в Пролива. А Шон, с буйния си темперамент, никога не би могъл да разбере тихата страст на поетичния ирландски дърводелец.
Бей отново се замисли за папката, където откри писмото. Виждаше ясната рисунка на буса, неясните заврънкулки на „момичето“. Шон отново се бе захванал с това; това бе всичко, което можеше да й дойде на ума. Той бе обсебен от някоя жена.
Не знаеше какво друго може да е; не можеше да си представи. След всички тези години заедно тя не знаеше как функционира умът на съпруга й.
4.
Тара държеше ходилото на Ани в лявата си шепа, а с дясната лакираше ноктите й в розово. Кракът на момичето бе голям като на жена, но Тара се пренесе назад във времето, когато Ани бе още бебе, а тя — кръстницата й — играеше с нея на „това малко прасенце“, разсмиваше я и й се искаше някой ден да си има своя дъщеря.
— Скъпа, получаваш наградата — възкликна Тара.
Ани не отговори. Почти бе забравила за педикюра, а вниманието й бе приковано към стълбите. От там не се чуваше нито звук. Бей бе плашещо мълчалива и това безпокоеше още повече Тара.
— Не искаш ли да разбереш каква е наградата?
— Каква награда? — попита момичето.
— За най-красиви крака на плажа. Отлични момичешки крака на плажа. Тези мазоли си съперничат с всичките, които двете с майка ти имахме на твоята възраст. Близки сблъсъци с нахалници, ловене на раци по скалите, белези от гореща смола — ти си голяма работа.
— Благодаря — кимна Ани, без да се усмихне. — Какво става горе? Защо не търсим татко?
Тара си пое дълбоко дъх, концентрирайки се, сякаш на този свят нямаше нищо по-спешно от това да нанесе лака.
— Е, търсим го. Имам предвид, че майка ти се занимава с това. Тя е в постоянен контакт с полицията, както знаеш; сигурна съм, че говори с приятелите на баща ти, пита ги къде може да е отишъл. Нали го знаеш какъв е… — започна Тара и спря, защото навлизаше в опасна територия.
— Какво имаш предвид с това „знаеш го“? — попита Ани, хващайки се за това.
— О, имам предвид, че той обича да се забавлява. Винаги е готов за приключения, нали? — отвърна Тара и си помисли: „Като женкарството, което разбива сърцето на майка ти, като бягствата от семейството, прахосването на парите за обучението ти по казината…“
— Имаш предвид риболова? И лагеруването на открито?
— Точно така — отвърна тя.
— Ами цялата тази кръв? — попита момичето.
— Скъпа, знам — въздъхна Тара. Тя погали нежно крака й, взирайки се в тревожните очи на кръщелницата си. Нямаше какво да каже, за да обясни кръвта. Ако можеше да е толкова весела като майка си и измислеше някакви успокояващи мъдрости…
— Престани, Тара — настоя Ани, взирайки се в пръстите си. — Не мога просто да си седя тук и да се оставя да ми правиш педикюр. Трябва да изляза и да го потърся…
— Не, трябва да останеш точно тук, Ани — нареди Тара. — Мръква се и ти не можеш да излезеш просто ей така…
— Не, трябва — настоя момичето, почти извинявайки се, стана от плетената кушетка и тръгна към вратата. — Той може би се нуждае от мен!