— Ани, мръква се — извика след нея Тара, но тя излезе. Отвори задната врата и усети сладкия аромат на летния бриз. Небето все още беше светло, дърветата — сияйни; все още бе най-дългият ден в годината.
Бе време да се намеси майката. Тара се качи горе и застана пред затворената врата на Бей. Почука веднъж, после влезе. Най-добрата й приятелка седеше на края на леглото, втренчена в отворената ракла на надеждите с писма в ръце. Тара седна до нея и плъзна ръка по раменете й.
— Дъщеря ти излезе.
— Излязла е да намери Шон.
— Разбира се. Със седем пръста лакирани в розово. Предполагам, че така ще се почувства по-добре, като върши нещо, но скоро ще се мръкне.
— Добре, да идем да я приберем — заяви Бей и стана.
— Какво има тук?
— Дани Конъли.
— Какво? — попита приятелката й, шокирана от това име, изплувало от миналото.
А Тара усети, че писмата по някакъв начин крепят Бей.
— Пазя старите ни писма. И днес открих едно от тях в яхтата на Шон.
— Шегуваш се — че какво ще прави с него?
— Нямам представа, но открих и един факс от Дани. Изглежда, Шон се е свързал с него, да му построи лодка. Дани е станал корабостроител.
— Добре. — Тара кимна. — В това има някакъв смисъл.
— Всичко изглежда толкова пресилено — Шон отива при Дани за нещо. С всички тези неприятности в брака ни какво добро си е мислел, че може да излезе, като изкопае точно този епизод от миналото?
— Бих казала, че Шон не мисли трезво — отсъди другата жена. — Защото той със сигурност не би изглеждал добре, сравнен с Дан Конъли — поне с онзи Дани, когото всички познаваме. Онзи Дани би го намразил заради това, което ти е причинил. Ще му се обадиш ли?
— Тъкмо си мислех за това — кимна Бей. — Но не искам. Не ми е приятно да му се изтърся изневиделица след толкова години и да кажа: „О, чувам, че съпругът ми иска да си купи нова лодка от теб и между другото — той изчезна.“
Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи, когато се чу звънецът на входната врата. Тя пусна писмата на леглото, а Тара сведе поглед към тях. Дан Конъли — най-готиният мъж, който някога е въртял чук в лятното царство на Хабърдс Пойнт.
Ето, това беше мъж, който можеше да плени Бей. Не като Шон Макбий, който успяваше само да разбие сърцето й.
Навън се смрачаваше и светулките бяха започнали да примигват в розовите храсти, когато Бей отвори вратата. Били и Пиджийн се бяха прибрали и тя се огледа за Ани, макар да видя Марк Боланд, застанал на най-долното стъпало. Много висок, той беше в тъмносин костюм, червена вратовръзка и очила със златни рамки. Бей се опита да се усмихне, но щом забеляза строгото му изражение и още по-строгите лица на двамата непознати в тъмни костюми, застанали от двете му страни, и на другите отзад, когато видя полицаите Пери и Дейтън да слизат от патрулните си коли в края на алеята, сърцето й се сви и усмивката й изчезна.
— Здрасти, Марк — каза тя.
— Бей, трябва да открием Шон — заяви той.
— Знам — всички се тревожим.
— Тревогата не е достатъчна — настоя Марк.
— Аз съм специален агент Джо Холмс — представи се единият мъж, пристъпи напред и я погледна в очите, сякаш, двамата бяха сами. — Аз съм от ФБР. Това е колегата, ми Андрю Крейн.
— ФБР? — допита Бей и се сети какво бе дочула Ани, за какво я попита преди това: Федералните.
— Ако можеш да ни кажеш къде е той, Бей — започна Марк. Лицето му беше зачервено, а от оредяващата му черна коса се стичаха капки пот. — Той…
— Това е заповед за обиск — обясни Джо Холмс и подаде лист хартия на Бей. Тя го погледна, докато няколко мъже се качиха по стълбите, заобиколиха нея и Тара и влязоха в къщата.
— Дай да го видя — настоя Тара и взе листа от ръката й, докато Бей гледаше надолу и видя напечатаното върху него: „… информация, записи, документи, материали…“
Бей усети раздразнението на Джо Холмс, когато Тара пое нещата в ръцете си.
— А вие сте? — попита той.
— Аз съм consigliere3 на госпожа Макбий — заяви Тара с опасно блеснали очи.
Специални агенти Холмс, Крейн и другите се промъкнаха край тях. Бей чуваше стъпките им. Втурна се в кухнята.
— Деца! — извика тя паникьосана. — Елате тук!
Били и Пиджийн изтичаха по коридора.
— Били, скъпи — обърна се към него Бей, опипвайки джобовете си за пари. Ръцете й трепереха толкова силно, че почти не можеше да ги използва. Извади десетдоларова банкнота и му я подаде. — Веселият фургон на плажа ли е? Ще купиш ли един сладолед на сестра си? — След вечеря фургоните на плажа бяха едно от големите забавления в Хабърдс Пойнт, но точно сега и двете деца сякаш бяха пуснали корени в кухнята.