— Не — отвърна тихо Бей, есе още поразена от това, че Марк употреби минало време. Той си мислеше — всички мислеха — че Шон вече е мъртъв. А Бей знаеше, че съпругът й е всичко друго, но не и добряк. Той беше пламенен, раздразнителен, ентусиазиран за всичко, което обичаше, и много откровен за нещата, които мразеше. Дали Марк знаеше това? Шон участва в шампионатите по баскетбол в гимназията и в колежа. И все още влагаше страст във всичко, което правеше. Шон често канеше Марк на борда на „Алдебаран“ на лов за акули край Монтаук и Вайнярд, както и да залагат в казиното. И на голф в клуба. Колко много различни лица носеше Шон пред хората? Пред нея?
Бей си спомни коледния купон на банката в яхтклуба миналата година. Измъчена след историята с Линдзи, тя не искаше да отиде. Предпочиташе да си остане вкъщи, да се скрие от любопитните очи на всички. Но Шон я прегърна и я помоли да промени решението си.
— Ти си тази, която обичам — заяви й той, гледайки я право в очите. — Съмнявам се, че някой знае какво се е случило, но ако знаят, нека да им покажем от какво сме направени, Бей. Моля те. Хората ще говорят, ако си останеш у дома. Те отчитат тези неща — кой е дошъл и кой не. Марк и Алис си имат техния идеален брак…
— На кого му пука, Шон? Не е важно какво си мислят хората от банката — а какво има между нас.
— Искам и между нас да бъде по-добре; искам да бъда един по-добър човек — каза Шон е толкова страст в очите, че привлече вниманието на Бей; тя почти повярва, че той говори сериозно. — Искам да престана…
— С какво да престанеш?
Той замълча и наведе глава. Бей се напрегна, чудейки се дали ще й признае нещо ново за Линдзи — или за някоя друга жена. Сега, като си спомни за това, тя се чудеше дали не искаше да й каже нещо друго.
Те отидоха на коледния купон в яхтклуба. Марк и Алис ги поздравиха сърдечно с прегръдки и целувки. Линдзи тактично остана в далечния край на голямата зала, Франк Алингам целуна Бей по бузата и я накара да му обещае, че ще танцува с него. Марк хвана Шон, дръпна го настрани за момент да поговорят за работа… спомняйки си това, Бей се сети, че Марк бе загрижен за един от частните клиенти на Шон.
— Съпругът ми винаги работи — каза тогава Алис и се усмихна кисело’. — Дори на коледния купон, просто не може да остави Шон да си прекара добре.
Бей си спомни, че бе направо хипнотизирана от това колко лъчезарна изглеждаше Алис, сякаш нямаше никакви тревоги на този свят. Блестяща кожа, съвършена прическа, диамантени обици, очи, вперени с обожание в съпруга й. Те нямаха деца и се движеха в по-елитни социални среди от семейство Макбий. Линдзи, Фиона Милс, Франк Алингам — всички те приличаха на съвършени хора от един друг свят.
Само като попаднеше в една стая с Линдзи. Бей се чувстваше като призрак, изгаряше от унижение. И не пропусна тънкия намек на Алис за старшинството на Марк. Но въпреки всичко това тя се изправи, пое си дълбоко дъх и отвърна на усмивката й.
— Съпругът ми няма нищо против да се занимава с банковия бизнес — отвърна Бей. — Нали знаеш, той прави всичко за клиентите си, Алис.
Сега, когато полицията и ФБР се тълпяха в къщата й, тя потръпна от този спомен. И си помисли за думите на Шон: „Искам да спра.“
Да спре какво?
— Госпожо Макбий — обърна се към нея специален агент Холмс. — Когато се чуете с Шон или ако някой ви се обади и ви каже, че го е виждал, искам да се свържете с мен.
Но тя просто се взираше в него.
— Бей винаги постъпва правилно, господин Холмс — обясни Тара, надигна се и отметна черната си коса от загорялото си лице. Тя бе една черна ирландка, цялата изтъкана от огън и дързост. — Можете да разчитате на това.
5.
Минаха тринайсет дни.
И за тринайсет дни, почти половин прекрасен летен месец, толкова много неща се случиха и толкова много не се случиха. Местната преса бе пълна с истории за предполагаемите злоупотреби и изчезването на Шон. Новинарски коли от Ню Хейвън и Хартфорд паркираха пред къщата на семейство Макбий. Бей се опитваше да предпази децата от всичко това, но те сякаш заживяха в аквариум. Един репортер извика на Пиджийн, когато тя излезе на входната врата, а тя се разплака и изтича обратно вътре.
— Откъде знаят имената ни? — проплака детето. — Защо са тук? Къде е татко?
— Полицията все още го издирва — отвърна Бей. — Ще го намерят, скъпа.
— Но те го издирват, защото казват, че е лош. Той не е, мамо. Кажи им, че не е!
— Ще го направя, Пеги. — Тя я прегърна и я успокои, а вътре в себе си направо кипеше. Когато дъщеря й се успокои, Бей я целуна по челото и тръгна към вратата. Пое си дълбоко дъх и излезе на стълбите. Блеснаха светкавици и камерите се насочиха към нея. Червената й коса бе разрешена, тениската и шортите й бяха измачкани.