— Госпожо Макбий, какво мислите…
— Къде е съпругът ви?
— Как ще коментирате твърденията, че…
— Банковите попечители обвиняват…
Бей си пое дълбоко дъх, разтреперана. Репортерите, мислейки си, че се кани да отговори, се умълчаха. Тя огледа бавно тълпата, вида всичките микрофони и се прокашля.
— Оставете децата ми на мира — изрече спокойно.
Изненадани от думите й, те замълчаха за миг, а после въпросите започнаха отново.
— Банката… съпругът ви… сериозно нараняване в главата… къде се намира… сметките… твърденията…
Бей бе казала всичко, което имаше за казване. Обърна се, влезе в къщата си и затвори вратата. Извика Били и Пеги долу; Ани бе отишла у Тара. Двете й по-малки деца я погледнаха със страх и тревога в очите.
— Какво им каза, мамо? — попита Били.
— Казах им да ни оставят на мира.
— Не им ли каза, че татко е добър? Мислех, че ще им кажеш, че е добър! Не могат да продължат да говорят такива ужасни неща за него — промълви задъхано Пеги. — Всички грешат. Трябва да кажем на всички истината за него!
— Да — съгласи се Били. — Пеги е права. Трябва да кажем на всички какъв страхотен човек е татко. Писна ми тези идиоти да пишат лъжи за него! Ще изляза отвън да им разкажа истинската история!
— Не — спря го Бей. — Не искам да правиш това, Били. Чуваш ли ме?
Очите на Били се изпълниха с решителност. Той бе упорит като баща си. Бей устоя на погледа му.
— Чуваш ли ме?
Момчето кимна, но лицето му си остана напрегнато.
— Отсега нататък, докато репортерите си тръгнат, искам вие двамата да минавате през задната врата. Да прекосявате двора до блатото и от там да отивате на плажа. Ясно? Никой няма да ви преследва през калта. Не разговаряйте с тях. Искаме да дадем на баща ви възможност да обясни всичко това.
— Той ще се прибере ли у дома? — попита Били.
Сърцето й заби лудо.
— Надявам се, Били.
— Ами ако лоши хора са го ударили по главата и са го хвърлили зад борда? — попита Пеги.
— Кълна се, че ще убия всеки, който нарани татко — заяви Били.
— Аз също — изрече момиченцето.
— Не говорете така — промълви нежно Бей, вглеждайки се в разтревожените им очи. — Баща ви се е препънал и си е ударил главата в масата. Полицията ни каза това. Помните ли?
— Да, има амнезия — отвърна Били. — Лекуват го някъде и той не може да си спомни името си.
Лицето на Пеги се изкриви мъчително.
— Ако не си спомня собственото си име, как ще си спомни за нас? Как ще разбере как да се прибере у дома?
— Ще си спомни — увери я майка й, опитвайки се да запази спокойствие и да не даде на Пеги да забележи мъката или гнева й — или все по-нарастващото й убеждение, че Шон си спомня всичко и въпреки това е избягал.
Изглежда, на Били му допадна идеята да избягат от репортерите, така че той събра своите плажни принадлежности и тези на Пеги и я изведе през задната врата. Бей ги наблюдаваше как прекосяват двора и тръгват към плажа. Видя ги да махат на сестра си и на Тара, които бяха в градината на Тара. Ани спа неспокойно. Ужасяваше се от мисълта, че баща й е някъде сам-самичък на света, само с нейната малка зелена лодка за компания.
Останала сама, Бей се качи горе да полегне.
Съпругът й вероятно имаше сериозна контузия на главата и никой не знаеше къде е той. Дали ги беше изоставил, дали бе избягал заради престъпленията, в които го обвиняваха? Дали най-лошите им страхове бяха верни — дали беше мъртъв?
Тя се разплака, като внимаваше да не намокри възглавницата на Шон. Макар че го мразеше заради това, което им причини, тя не искаше да пере калъфката на възглавницата му, защото тя така ухаеше на него. Чу почукване на външната врата, но не му обърна внимание. То обаче не спря. Тя избърса очи и слезе долу.
Беше Джо Холмс, а репортерите стояха зад него. Бей погледна през вратата.
— Здравейте, господин Холмс — извика.
— Наричайте ме Джо — отвърна той. — Как сте? — Тя не отговори и той се изчерви. — Съжалявам — глупав въпрос — допълни и тя изведнъж се сети за кръговете под очите си, за факта, че е отслабнала с поне пет килограма.