Бей само се намръщи и поклати глава.
— Не мога да се сетя за никого.
— Ще попитам нещо друго. Какво мислите, че е означавала за Шон думата „момичето“?
Момичето. Думата й звучеше познато и тя се сети за папката на яхтата. Той говореше за бележката, надраскана от Шон, помисли си Бей и пулсът й започна да препуска, като се сети за рисунката на буса за доставки и името Ед.
— Не знам — отговори, уверена, че той я наблюдава внимателно. — Нещо, свързано с някоя от дъщерите ни?
— Не мисля така — заяви Джо.
„Той мисли, че «момичето» е друга жена, и вероятно е прав“ — каза си Бей. Слаб ветрец развя белите завеси на прозореца. С него се носеха солените миризми от морето и блатото, свежият полъх на морска лавандула и плажни рози. Бей чу гласовете на Ани и Тара да се носят през блатото, усети, че Тара я наблюдава.
— Може да се сетите за нещо — продължи Джо и пъхна внимателно листовете обратно в папката. — Нещо, което да ни помогне да го открием.
„Да откриете кого?“ — искаше й се да попита. За какво трябваше да помогне тя на Джо Холмс, да намери кого? Изобщо не познаваше този Шон Макбий. Нещо по-лошо, не познаваше себе си. Някъде по време на брака им сигурно бе сключила сделка със себе си да престане да обръща внимание, да започне да си затваря очите. Да се затвори.
Защото как всичко това би могло да се случи без нейно знание?
— Ако знаех нещо — каза много спокойно, за да не забележи той паниката, която я обземаше, — щях да ви кажа.
Когато Джо Холмс даде назад в алеята на Бей Макбий, той видя приятелката й Тара О’Тул да го наблюдава от къщата си от другата страна на блатото — нейната consigliere. Очите й бяха тъмносини, а погледът й — толкова пронизващ дори от това разстояние, че той усети как го полазват тръпки — Бей си имаше истинска приятелка. Джо имаше чувството, че Тара едва се сдържа да не изтича през мочурището и да не се изправи срещу него.
Искаше му се да каже на Тара, че това е една от страните в работата му, които мразеше най-много — да разпитва приятни, невинни хора за престъпленията на съпрузите им. Погледът на Бей бе достатъчен, за да го накара да си помисли за месец отпуск. Да избяга в някой курорт в Тусон, някъде далеч от тук, където нямаше да се занимава с нищо друго, освен да усъвършенства играта си на голф.
Баща му работеше в Бюрото и бе сред първите, които научиха Джо, че голфът помага много за премахване на стреса в работата. Джо израсна с представата, че баща му е най-хладнокръвният герой, шпионин като Джеймс Бонд, само че по-едър и по-силен и без английски акцент. Джо последва пътя му.
Мейнард Холмс израсна до шеф на отдела в Ню Хейвън. Живееха в голяма синя къща на Мейн Стрийт в Крандел, между магазина и библиотеката. Докато другите бащи бяха учители, банкери, адвокати, монтьори, Джо знаеше, че баща му се стреми да хване лошите.
— Как разбираш кой е лош? — попита го веднъж той.
— Не от външния му вид — обясни баща му. — Никога не съди за хората по външния им вид, Джо. Или по колата, която карат, или по къщата, в която живеят, нито дори по думите им. Съди за хората по действията им. Така разбираш дали са добри или лоши.
Джо никога не забрави уроците на баща си. Искаше му се той да е жив сега; наистина би искал да обсъди с него случая на Макбий. Но това бе най-малкото. На Джо му липсваха родителите му. Майка му почина от инсулт преди две години; баща му не изкара и шест месеца след това.
Джо би искал да има такава любов. Но докато разследваше престъпността на белите якички, той видя толкова много лъжци и разбити сърца, които те оставяха след себе си, че не беше сигурен дали любов като тази на родителите му съществува вече. Гледаше на повечето хора, с които се срещаше, със същото напрегнато подозрение каквото видя в очите на Тара О’Тул само преди десет минути.
Следващата спирка на Джо бе Шорлайн Банк. Трябваше да разпита Фиона Милс. Секретарката в приемната му посочи кабинета й и той влезе. Фиона имаше поразителни сини очи и кестенява коса, прибрана назад с панделка; беше облечена в семпъл, но скъп раиран костюм.
— Имам няколко въпроса — обяви той.
— Днес ми е много натоварен ден, господин Холмс — обясни тя и посочи бюрото си. — След като Шон изчезна… и с цялата каша, която остави след себе си… Разбира се, бих направила всичко, за да ви помогна, но точно сега нямам много време.
— Знам — отвърна Джо, мислейки си колко различни бяха тъмносините й очи от тези на Тара О’Тул. Той преглътна и седна. — Благодаря за сътрудничеството. Преглеждаме последните детайли, опитваме се да стигнем до дъното. Първо, тук работи ли някой на име Ед?