— Шон някога говорил ли ви е за работата си, за банката?
— Естествено — отговори тя. — Ние сме колеги.
— Намеквал ли е някога какво прави със злоупотребите?
— Разбира се, че не е. Нямах представа… и сега ми е трудно да повярвам. Клиентите му го обичаха. И той говореше с любов за тях. Грижеше се за всички.
Джо кимна. Това не си противоречеше с другите престъпници с бели якички; те бяха толкова увлечени в това да лъжат всички, че лъжеха и самите себе си.
— Можете ли да ми кажете с кого изглеждаше най-близък? Тук, в банката?
— Франк Алингам. Виждал съм го и с юриста на банката, Ралф Бенджамин.
— Ами Марк Боланд? Те преодоляха ли враждата си?
— Не. Всъщност именно Марк ми каза да подам този доклад за престъпление. Помислих си, че трябва да го направи той — първо се надявах да оправи нещата вътрешно…
— Но, разбира се, това би било против правилата — отбеляза Джо. — След като вие сте подали сигнала, по закон Марк е трябвало да се обади във ФБР.
— Какво щяхме да правим без банковите правила? — попита Фиона и поклати глава. — Шон можеше да не е наранен.
— Моля?
— Имам предвид, че можеше да не си удари главата — поясни тя. — Каквото и да е станало на онази яхта.
— Защо казвате това?
— Защото той побесня, когато не му дадоха поста на Марк. Само да имаше малко повече време, да се вземе в ръце. Може да е дочул за разследването, да се е уплашил. Мисля, че беше започнал да пие — може би дори да взема наркотици.
— Защо казвате това?
— Шон обича да се забавлява — продължи Фиона.
— Със сигурност не съм първата, която ви казва това.
— Не — съгласи се Джо. — Не сте. Имам чувството, че е бил доста див. Можете ли да се сетите конкретно за някого, когото той е наричал „момичето“?
Фиона се намръщи, изглеждаше объркана.
Точно тогава Марк Боланд надникна в кабинета. Изглеждаше изнервен и разтревожен, но въпреки това се усмихна на Джо.
— Как върви, агент Холмс? — попита и му стисна ръката. — Мога ли да допълня нещо към помощта, която получавате от Фиона?
— Тъкмо ме питаше кого Шон е наричал „момичето“?
— Мисля, че нарича дъщерите си „момичетата“. Понякога включва и Бей в това. Например „Момичетата и Били ме чакат у дома“ — поясни Боланд. — Вие имате ли съпруга, господин Холмс?
— Не.
— Е, жена ми може да ме убие за това, но винаги можеш да наричаш съпругата си момиче. Може би Шон е имал предвид Бей. От друга страна, при Шон това лесно би могло да означава нещо съвсем различно.
— Разбирам — кимна Джо.
— Е, аз ще оставя Фиона да отговори на останалите ви въпроси. Точно сега имам разговор с Данъчната служба и нашия адвокат. Извинете ме.
Джо му благодари, после се обърна отново към Фиона Милс. Тя му отдели доста от времето си и той вече трябваше да тръгва.
— Има ли още нещо, което искате да допълните? — попита той.
Жената вдигна рамене.
— Понякога си мисля, че Шон просто бе объркан от всичките пари, които надзираваше.
Джо видя как тя сплита пръсти и докосва замислено края на бюрото си.
— Шон е от работническо семейство. Не сме много близки, но ходихме заедно на няколко командировки. Разговаряхме по пътя или в хотела. Разбирам, че те никога не са имали много пари… О, имал е всички удобства на средната класа. Но истинските пари — те са дошли много по-късно, след като Шон е станал банкер. Почувствал се е някак изключен от всички тези неща, които са се трупали.
— Какво например?
— Ами, като кънтри клуба. Той е носел стиковете на членовете. И яхтклуба; той е работил като помощник на хора като баща ми и чичовците ми, които са притежавали собствени яхти. Мисля, че представлявам нещо за него, нещо, което е желаел цял живот, към което е искал да принадлежи.
— Да принадлежи към какво? — попита Джо. — Не принадлежеше ли към едно страхотно семейство — Бей, децата?
— Знаете, господин Холмс — продължи тя. — Само че сте недосетлив. Имам предвид да принадлежи към „клуба“. Да бъде вътре, а не отвън. Да ти отварят вратите. Някои от нас са израснали с това. А Шон не е.
— Разбирам, госпожице Милс. Благодаря много за отделеното време. — Когато стана, той забеляза стъклена кутия, пълна с трофеи — от конни състезания, от тенис. — Ваши ли са?