„Строителите на яхти“ беше малък бизнес. Бараката беше голяма и просторна, с размерите на обор за крави. Двете врати бяха отворени, а морският вятър се втурваше вътре, издухвайки стърготини и пера навсякъде. Перата бяха от всичките лястовички, свили гнезда по гредите. Стърготините идваха от дървените лодки, построени или ремонтирани от собственика Дан Конъли. Шарлот Дей Конъли бе инвеститорът.
Наведен над стар корпус, Дан лющеше слой фурнир, за да види какво има отдолу. Деликатна операция, но той трябваше да види дали оригиналните дъски са рендосани достатъчно добре, за да може обшивката да легне равно върху корпуса.
— Мамка му! — изруга, когато фурнирът се счупи.
— Добре, тате — чу се глас отгоре.
— Наистина трябва да излизаш по-често — извика Дан.
— Опитваш да се отървеш от мен?
— Това е идеята.
— Не трябва да ругаеш лодките.
— Не съм. Ругаех себе си.
— Да, бе.
— Сериозно — настоя Дан и вдигна поглед. Видя сенки, греди и два много бели крака, увиснали надолу. — Как се качи там?
— Полетях.
— Това са глупости и двамата го знаем. Как стигна дотам?
— Покачих се на гърба на една чайка и казах: „Аз съм Елиза Дей, заведи ме до моята корабостроителница.“ А чайката се подчини и полетя право през пристанището…
— Отново си се возила в камиона ми, нали? — попита Дан, изправи се и удари по счупения корпус. — Скрила си се под брезента, а аз съм те докарал по магистралата; задната врата е счупена. По дяволите, можеше да се хлъзнеш право на пътя, за бога…
— Не споменавай напразно името Господне — сега гласът звучеше заплашително.
— А ти не учи баща си какво да говори и какво — не — Дан надигна глас и приближи до стълбата към тавана. — Първо не мога да ругая в собствената си работилница, сега не мога да споменавам името…
— Господне напразно — произнесе блажено тя.
— Слизай веднага! — нареди той. — Не ме карай да се качвам при теб.
— Или какво? Или какво? Ще ме набиеш? Ще набиеш детето си? Може би сега просто трябва да изкрещя за помощ. Господин Кроуфърд ще ме чуе и ще дойде да ме спаси. Може да ме отведе далеч от теб. Нямаш представа какво означава да се грижиш за едно дете без майка.
— Елиза, млъкни!
— А сега ти ми казваш да млъкна — изписка тя. Дали сълзите бяха истински или престорени? Дан бе изгубил способността си да разбира това. Той беше на края на въжето си — отлично клише. Помисли си за кораби на края на въжетата им — кораби в урагани, в бури, в приливи, в отливи — които подскачат диво и се опитват да се освободят.
— Не говорех сериозно — продължи той бавно и внимателно. — Не говорех сериозно.
— Кога? Когато ми каза да млъкна? Или когато ме заплаши, че ще ме набиеш?
— Елиза, знаеш, че никога не съм го правил. Исках само да кажа, не ме карай да се качвам горе и да те хвана. Много е горещо, нали? По-спокойно със стария си баща. Слез долу и ще те заведа на сандвич при „Холандеца“
— „Холандецът“ е бар — напомни му Елиза.
— Вярно — съгласи се Дан. Искаше да изпие една бира.
Той никога не пиеше през деня, когато Чарли беше жива, и почти не го правеше сега, но желанието да се махне оттук бе силно: искаше да се измъкне от яростта и тъгата, които чувстваше почти винаги, и от срама, който се опитваше да погребе, а нищо не помагаше по-добре за това от едно посещение в кръчмата на Холандеца.
— Мама не би искала да ме водиш в някаква кръчма.
— Мама толкова много харесваше Питър и Марта, че вероятно щеше да си затвори очите — подхвърли Дан, мислейки си за собствениците на „Холандеца“.
Заведението беше класическа кръчма, скрита в странична улица, в стара сграда, с ламаринен таван и изпоцапани дървени маси, но някога е била посещавана от Юджийн О’Нийл.
— Да-а — Елиза трябваше да се съгласи. — Така е.
— Е, защо тогава мърмориш толкова? Слизай и да вървим на обяд.
Хванат за стълбата, той наблюдаваше как една лястовица обиколи бараката два пъти, преди да излети през отворената врата. Белите крака просто си висяха, кръстосани изящно в глезените.
— Елиза?
— Ще ме накараш ли да се прибера у дома след обяда? Защото аз не искам.
Дан въздъхна, направи гримаса, така че тя да го види, и преброи до десет. Знаеше, че това е изпитание. Можеше да излъже и да тръгнат на обяд. Или можеше да отговори двусмислено и да остави решението за по-късно.