— Ще видим.
— Забрави — отвърна тя и се отдръпна в мрака, за да не може той да я вижда. — Ето ти една сделка, татко. Аз оставам. Това е то. Това е всичко. Това е моят бизнес и не го забравяй.
— О, така ли? Това е корабостроителен бизнес, в случай че не знаеш. А кой строи лодките тук?
— На кого е кръстена „Елиза Дей“ от прабаба й с всичките пари? — извика момичето.
Точно тогава Дан чу стъпки върху стария дъсчен под. Вдигна поглед и видя силует на прага, облян от обедното лятно слънце като някаква фигура от друг свят в началните кадри на някое от онези квакерски религиозни програми, които Елиза гледаше.
— Мога ли да ви помогна? — попита той.
— Изминал си дълъг път след дъсчената пътека — чу се глас, който му се стори познат. — И двамата сме изминали дълъг път.
Бей стоеше на прага, втренчена в Дан Конъли. Би го познала навсякъде. Изглеждаше точно същият както преди двайсет и пет години, но някак си много различен. Той й се усмихна, а бръчките около устата и очите му набраздиха дълбоко загорялото му лице. Очите му бяха сини, с цвета на избелелите му дънки, и бдителни, сякаш бе видял прекалено много неща, които не бе искал да види. Строен и силен, той приличаше на мъж, прекарал целия си живот в строителство на разни неща.
Когато приближи до нея, Бей усети как нещо трепва в сърцето й. Погледите им се срещнаха.
— Наистина си ти — промълви тя. Почти не можеше да повярва на очите си.
— Бей? — попита той, пое едната й ръка, после посегна за другата, а после я дръпна към себе си и я прегърна. Тя се задържа за него, напълно замаяна от миризмата на стърготини и машинно масло, после се отдръпна назад и го погледна в очите.
— Бях забравила колко си висок.
— Че защо да помниш? — разсмя се той.
Тя се усмихна. Само ако знаеше колко го обожаваше, как несъзнателно в продължение на години сравняваше всички останали с него, включително и Шон.
— Последния път, когато те видях — сети се той, — ти беше на петнайсет години.
— Скоро навършвах шестнайсет — възрази тя.
— Гелъуей — той се сети за стария й прякор.
— Гелъуей Бей… — Тя се засмя.
— Как си, Бей? Какво ти поднесе животът?
Тя се усмихна, но лицето й бе замръзнало, а вътрешностите й — свити на топка.
— Имах си чудесен живот — каза. Дали той забеляза миналото време?
— Добре. Радвам се.
— А ти, Дан?
Усмивката му угасна; лицето му се напрегна. Тя изчака, чудейки се какво ще последва. Изведнъж той изглеждаше точно така както тя се чувстваше: наранен от живота. Преди седмица не би могла да види това, да усети, че някой страда така. Но сега можеше.
— Съпругата ми беше… — започна той.
Точно тогава нещо прелетя над тях. Предпазвайки главата си, Бей се наведе и се опита да види. Светлината, идваща от големите врати, не можеше да прогони мрак над гредите на бараката, но на Бей й се стори, че видя два ослепително бели крака да висят от една греда. Още един снаряд изсвистя край тях. Бей се наведе и го вдигна: хартиен самолет.
— Елиза — извика строго Дан.
— Животът му беше съсипан — чу се глас отгоре. — От мен. Ето какво се канеше да каже.
— Не, не е така — възрази той. — Не слагай в устата ми думи, които не съм казал.
— Това е едно от най-глупавите клишета, които съм чувала — обади се момичето. — Как може някой да слага думи в устата на някого?
— На колко си години? — извика Бей.
Момичето не отговори.
— На дванайсет е — поясни Дан.
— Елиза може да говори, нали знаеш? — извика дъщеря му.
— Корабостроителницата „Елиза Дей“ на теб ли е кръстена? — попита Бей, присвивайки очи към тъмния таван.
— Официално не. Кръстена е на баба ми. Но тъй като аз пък съм кръстена на нея, да. Така се получава.
— Защо не слезеш тук, Елиза? — попита Дан. — Искам да те запозная с една стара приятелка.
Бей чу шумолене отгоре, видя как момичето върви грациозно по гредата, сякаш балансираше по въже, а после слезе по грубата стълба в края на бараката. То бе високо и слабо като баща си, но — за разлика от него — с почти прозрачна светла кожа и с къдрава руса коса. Това сигурно бе наследила от майка си.
— Елиза, това е моята приятелка Бей Кларк…
— Бей Макбий — коригира го тя, очаквайки реакцията му.
Дан се усмихна.
— Омъжила си се за Шон.
— Не можех да чакам вечно — пошегува се тя, защото това бе такава шега — той бе разбил сърцето й, без дори да има представа за това.