Бей подреди масата за пикник и извика децата на вечеря. Докато те се боричкаха да допълнят бургерите си с туршия и кетчуп тя влезе вътре и вдигна телефона. В кабинета на Шон се включи телефонният секретар и тя реши да не оставя още едно съобщение. Набра мобилния му телефон и чу записа за четвърти път през последния час: „Здрасти, тук е Шон Макбий. Или съм в банката, или на яхтата. И в двата случая ще ви се обадя веднага щом мога.“
— Шон, аз съм — обади се Бей. — Не си ли включил телефона си? — Тя си пое дълбоко дъх и преглътна онова, което искаше да каже: — Хей, приятелче, какъв е смисълът от мобилен телефон, когато не отговаряш? Ами ако се случи нещо с някое от децата…
Шон беше вицепрезидент в банка „Шорлайн и Тръст“ и имаше огромна клиентела. Като банкер в малко градче той се оправяше с всичко: търговски трансакции, потребителски кредити, ипотеки. Преди пет години, когато беше бумът на фондовия пазар, той стана инициатор за създаването на частен банков отдел, обслужващ специално най-богатите жители на района. Резултатът бе златна мина за „Шорлайн“, а Шон получи огромни премии, базирани върху авоарите под негово управление.
Той живееше страстно — качество, което Бей обожаваше у него. Тя казваше, че в денонощието няма достатъчно часове, за да може съпругът й да свърши всички неща, които обича. Така както Бей обожаваше градинарството, Шон обичаше риболова, „Ред Сокс“, посещенията на казиното „Орлово перо“ с приятели.
През последните години тази страст се прехвърли и към други жени. Дори сега това я шокираше — тя знаеше и все пак оставаше с него. Като млада жена, преценявайки други бракове, тя смяташе изневярата за нещо напълно непростимо: една забежка и си тръгваш. Но бракът се оказа нещо много по-сложно.
Някои хора са част от пейзажа, като скалите и дърветата; Бей се чувстваше така в Хабърдс Пойнт. Солената вода беше в кръвта й; розите и лилиите бяха в сърцето й. Чувстваше се така, сякаш е поникнала от скалистата почва, усещаше, че трябва да е тук, за да съществува. Винаги бе знаела, че ще се омъжи за момче от брега.
С Шон израснаха заедно; имаха едни същи спомени и истории. Всеки от тях бе първата любов на другия, но се оказа, че така са открили и истинската любов — дали? Бяха толкова различни — но изглежда се допълваха. Любовта им изглеждаше толкова истинска.
Но тя научи, че бракът не се състои само от лесните въпроси за миналото и историята. Шон се нуждаеше от по-голяма независимост, отколкото тя можеше да проумее, работеше до по-късно с всяко ново повишение, пътуваше повече в командировки. Бей се чудеше защо той закъснява толкова всяка вечер, обаждаше се в кабинета му и чуваше гласовата поща, слушаше извиненията му и се опитваше да му вярва.
Бей откри у себе си способност да прави компромиси — и за нейна беда разбра, че се е лъгала твърде дълго време. Болеше я от лъжите на Шон — но повече, много повече я болеше от лъжите, които си казваше сама. Ако запазването на брака им бе нещо добро за децата, тя щеше да му прощава и да останат заедно. Но започна да си признава, че е престанала да го обича както някога.
Престана да отрича фактите в деня, когато дъщеря й започна да задава въпроси.
Миналата есен Ани дочу телефонен разговор на баща си — вдигнала слушалката и го чула да шепне на Линдзи Бийл за пътуването им до Чикаго. Линдзи беше млада служителка по заемите в банката — много красива и чаровна, от богато семейство в Нова Англия, с добро образование; Бей и децата я бяха срещали на служебните пикници. Поканиха я на вечеря вкъщи. Ани мислеше, че трябва да я запознаят с учителя по математика.
Телефонният разговор бе съсипал дъщерята на Бей.
— Това беше командировка, скъпа — обясни й майка й, прегърна я, опитвайки се да оправи нещата. — Знаеш, че татко трябва да пътува по работите на банката, а понякога и Линдзи ходи с него. Те работят заедно.
— Това беше различно — хлипаше Ани. — Те шепнеха.
Бей усети как адреналинът й се качва, усети страх и странно усещане в стомаха. Но не можеше да позволи Ани да разбере, така че само я прегърна по-здраво.
— Не се тревожи, Ани. Сигурна съм, че има някакво обяснение.
— Мамо, не ми се иска да ти казвам. Защото ще се вбесиш… но трябва да ти кажа. Те си говореха разни романтични неща… Татко искаше да я целува пак и пак…
— О, Ани! — въздъхна Бей, сдържайки болката и гнева си към Шон — заради това, че я предаде, заради това, че не й остави възможност да го защити пред дъщеря им.
Сърцето на Ани бе разбито от онова, което дочу, но другите деца — по-малки и не толкова чувствителни — се възмутиха, когато сестра им им каза.