— Дали… чудех се… дали полицията или… — тя направи пауза, защото това все още й се струваше невероятно — ФБР… са се свързали с теб?
— Не — отвърна той и си свали очилата. — Съжалявам за това, което си преживяла. Гледах новините.
Тя кимна с възможно най-голямо достойнство.
— Благодаря ти.
— Едва си спомням Шон от плажа — наистина, само във връзка с теб — поясни Дан.
Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки да се успокои.
Бараката беше пълна с незавършени проекти. Бей разпозна завършените, но имаше небоядисани рибарски лодки и скифове, всичките от дърво, както и шестметровата яхта, която бе в процес на работа. Виждаха се грациозно извити ребра, фини кедрови дъски, дъбови надлъжни греди.
— Все още ли си претенциозна към дървото, Бей? — попита той, гледайки я как се навежда да докосне гладката дъска. — Това е шперплат окоуме, а това е луан. За платноходка по поръчка на един тип от Мейн. Ще я завърша с бял дъб и махагон и ще стане чудна лодка.
— Харесва ми как мирише — въздъхна тя и затвори очи.
— Все още ли си влюбена в луната? — попита тихо той.
— Да. Особено когато е полумесец…
Той кимна. През онова лято тя наблюдаваше луната и всеки ден му докладваше за фазите й.
— Всички си мислят, че пълната луна е толкова романтична — казваше тя, — но аз смятам, че е толкова ярка и крещяща! Обичам полумесеца, само една мистериозна малка отломка в небето…
— Тъй като не са ми отпуснали достатъчен бюджет, за да ти платя за помощта — шегуваше се Дан, — ще ти дам полумесеца. Ще ти направя нещо от него.
— Мислиш си, че можеш да направиш всичко. Предизвиквам те да направиш нещо от луната!
И той го направи. Откри отнякъде извит плаващ клон, изхвърлен на брега след буря, гладък и сребърен като луната и го направи на люлка, само за нея.
— Още ли е там? — попита той, намеквайки й, че мисли за същото. Дали си спомняше изненадата и удоволствието й, как я залюля в люлката за пръв път? Тя виждаше мястото: слънчево сечище дълбоко в гората, далеч от пътеката за Малкия плаж. Въжетата на люлката приличаха на лозници и никой, освен Бей не знаеше как да я намери.
— Не — отвърна тя, втренчена в сините му очи. — Въжетата изгниха преди години. Заведох най-голямата си дъщеря да й я покажа, когато тя беше мъничка. Седалката е все още там. Все очаквам да се превърне отново в луна и просто да изчезне в небето.
Той стоеше неподвижно, облегнат на една от лодките, скръстил ръце на гърдите си.
— Ти имаш по-сериозни неща на главата си — промълви той — от старата люлка в гората.
— Така е — съгласи се тя.
— Бих искал да можех да ти помогна повече. — Докато говореше, той тръгна из бараката — обсипан със златен прах в горещата слънчева светлина, процеждаща се през отворените врати — към малък офис в задната част. Бей го последва, наблюдавайки го как рови в куп хартии върху старото бюро.
— Това е красиво — отбеляза тя, виждайки гравюрите в тъмното дърво: риби, миди, морски чудовища и русалки.
— Принадлежало е на дядото на съпругата ми — обясни Дан. — А е гравирано от моя дядо. Дълга история…
— Това тя ли е? Съпругата ти? — попита Бей, зървайки снимка в рамка на Елиза с красива жена със светла коса и бледа кожа, и двете със сламени шапки с дълги сини панделки.
— Да — отвърна Дан. — Това е моята Чарли…
Сърцето й се сви: „моята Чарли“. С толкова много любов и тъга, без никакво съмнение за чувствата му. Сега, загледан в снимката, очите му се присвиха, сякаш болката от загубата й, от това, че няма да я види никога вече, го обземаше отново. Бей искаше да разбере как е починала, но знаеше, че не му е времето да пита. Тя се замисли за собствените си ужасни смесени чувства към Шон и й се искаше да не изпитва към него нищо друго, освен любов, нищо, освен съжаление за пропуснатите възможности, за чудесните моменти, които бяха преживели заедно.
— Сигурно ти липсва — промълви стеснително.
— Да — отвърна той, продължавайки да се мръщи, докато ровеше из фактурите по старото гравирано бюро. — И на двамата ни липсва.
Бей не можеше да откъсне очи от снимката на жена му — тя имаше такива поразителни очи, такъв открит поглед. Дали Дан бе направил снимката? Бей разпозна фона — въртележката в Уоч Хил — любимото място на момиченцата от Южна Нова Англия. Ани и Пиджийн я обожаваха, както майка им и Тара преди тях.
Огледа стаята. Големи прозорци с изглед към река Темза. Електрическият кораб бе от другата страна, една подводница на док. Минаваха фериботи — високоскоростната машина на въздушна възглавница излизаше докато корабът „Крос Саунд“ идваше от Лонг Айлънд. Малки платноходки кръстосваха, а белите им платна и корпуси блестяха на слънцето.