— Шон, как можа? — изрече Бей, докато държеше лодката в ръце и си представяше какво ще каже Ани, като я види, когато разбере, че баща й не я е взел със себе си.
7.
Много грозно — заяви Били, изправен до Ани. Сякаш лятото вървеше назад, а не напред, от пълноцветна красота в края на юни в кафяво, сухо, повехнало сбогуване с цветята, сякаш те изобщо не бяха живели истински. — Имахме най-хубавия двор, а сега е най-неподдържаният.
— Мама не е виновна за това — извика Пеги. — Тя е заета да търси татко.
— Никога не съм казал, че мама е виновна — отвърна търпеливо Били. — Ще си отвориш ли ушите, моля те?
— Те са отворени! — разсърди се момиченцето. — Какво ти става? Днес ти трябваше да се грижиш за мен, а аз трябваше да отида на тренировка в Детската лига, но мама все още не се е прибрала, а ти не ми хвърляш топката, така че те мразя!
— Когато казваш „мразя“, ти в действителност имаш предвид „обичам“, така че ме обичаш — подразни я брат й.
— Иска ти се — отвърна тя.
— Розите са червени, виолетките са сини, пръстта е глупава и Пиджийн също.
— Пръстта не е глупава. Умна е. Ето защо корените нямат търпение да стигнат до нея. Ето защо земните червеи си мислят, че тя е най-доброто място на света. Пръстта управлява.
— Е, ако пръстта управлява, тогава ние сигурно имаме най-страхотната градина на плажа, защото нямаме нищо друго, освен пръст и повехнали цветя — заяви Били и грабна топката от ръката на Пег. — Хайде, ще ти хвърлям. Можеш да потренираш, падайки с лице в пръстта. Само че няма да можеш да пораснеш и да кажеш на някого от онези скапани телевизионни репортери, че си имала нещастно детство. Поне няма да можеш да обвиниш брат си.
— Да, ще намеря начин — отвърна Пег и се стрелна напред към задния двор, където бе оставила ръкавицата и бухалката си.
Всичко това се случи за трийсет секунди, докато Ани стоеше напълно неподвижна. Сякаш беше някакво закръглено ливадно украшение в тон с кафявите цветя. Наблюдаваше как брат й и сестра й се носят един след друг под формата на дива, семейна, терапевтична бейзболна тренировка.
Само ако Ани можеше да играе на топка; просто си знаеше, че щеше да е по-щастлива. Завиждаше на Били и Пиджийн за това, че те, изглежда, преодоляваха нещата много по-бързо от нея, удряйки топката, плъзгайки се в базата и така преодоляваха всичките си неволи чрез физическа дейност: точно както баща й й казваше, че трябва да прави.
— Ще бъдеш по-щастлива и по-здрава, Ани, мечето ми, и всичките ти проблеми ще отлетят — казваше той, — ако просто правиш някакви упражнения. — Под „по-здрава“, естествено, той разбираше „по-слаба“, но лодката на слабостта отдавна бе отплавала за това лято. Поглеждайки през блатото, тя видя малката бяла къща и светлия двор на Тара, блеснал като градина с диаманти. Бледорозовите напръстничета се поклащаха от вятъра, небесносините сутрешни ипомеи се катереха по решетката. Вероятно Ани можеше да помогне да си върнат двора…
Точно когато се навеждаше, колата на майка й спря в алеята. Ани вдигна поглед и й махна с ръка. Майка й изглеждаше толкова красива и слаба; носеше шорти каки и избеляла синя риза, а ръцете и краката й бяха загорели и осеяни с лунички.
— Здравей, слънчице — извика майка й и се приближи. Държеше здраво в ръцете си хартиена торба, сякаш в нея имаше нещо ценно.
— Здрасти, мамо. Къде беше?
— Имах да свърша някои неща. Ще влезеш ли за минута?
Ани кимна, но първо почисти с ръка сухите листа.
— Бедната градина — въздъхна тя. — Мисля, че се нуждае от помощ.
— Знам, Ани. Така е. Наистина я изоставих през последните две седмици. Съжалявам.
— Не трябва — отвърна бързо Ани, прегърна майка си и отстъпи назад. — Нямах това предвид.
Майка й си пое дълбоко дъх, опитвайки се да се усмихне. Слънцето влизаше през кухненския прозорец, превръщайки косата й в кълбо от кована мед.
— О, скъпа — започна майка й и я погали по косата.
Вгледа се в Ани с тревожна усмивка, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
— Какво не е наред, мамо?
— Ани… — Майка й все още се опитваше да се усмихне, прегърна я през раменете и я въведе в къщата. Сърцето на Ани заби по-силно. Тя бе толкова разтревожена за баща си — дали майка й имаше новини за него? Не, не можеше да е това. Майка й изобщо не би се усмихвала. А ако новината беше добра, щеше да подскача от радост.