— Кажи ми, мамо. Какво има?
— Седни, Ани — каза тихо майка й и сложи ръка на рамото й. — Искам да поговоря за нещо с теб. Къде са другите деца?
„Аах — помисли си Ани. — Не е добро.“ Никога не се случваше нищо добро, когато някой от родителите й искаше да е насаме с нея, да я отдели от стадото. Много лошо, много лошо. Тя имаше дълбокото усещане, че голямата бройка носи сигурност — че всяко послание, съобщено на цялото семейство, колкото и трудно да е за преглъщане, е едно. Но да й говорят насаме, не означаваше нищо друго, освен неприятности.
— Те играят бейзбол — обясни неохотно Ани, пристъпвайки към вратата. — Може би искат и аз да играя… аз трябва…
— Ани — усмихна се майка й. — И двете знаем…
Момичето вдигна рамене и се усмихна. Знаеше, че майка й също не обичаше спортовете, особено към онези, които включваха топка. От друга страна, баща й се опитваше да я накара да играе при всяка възможност, разказвайки й истории за славните си дни в училище.
Лицето на майка й бе много сериозно, сините й очи гледаха Ани със загриженост и любов.
— Скъпа, искам да ти кажа нещо, да ти покажа…
— Да ми покажеш? — попита тя с остър и писклив глас.
Майка й кимна, а Ани седна край масата. Кръвта й правеше бу-бум, бу-бум, сякаш цял батальон маршируваше в гърлото й. Торбата си стоеше на плота пред майка й и момичето изведнъж се уплаши много.
— Какво има вътре, мамо? — попита.
— Ани, скъпа… — започна майка й.
— Покажи ми, мамо — извика Ани, чувствайки се така, сякаш кожата й щеше да се разкопчае и тя да излети като призрак. Грабна торбата от ръцете на майка си и започна да къса хартията. Преди да откъсне и половината, тя видя. — Лодката ми! — извика.
— Ани, знам, че ти харесваше мисълта за това, че татко ти я е взел…
— Аз я направих за него — извика момичето, люлеейки малката си зелена лодка, сякаш беше бебе, нуждаещо се от утешение и любов. — Това беше за татко. Той каза, че няма да отиде никъде без нея — тя му правеше компания! Тя е всичко, което той имаше!
— О, Ани! — Майка й се втурна към нея. — Знаех, че ще се разстроиш. Дори не бих ти я показала, захарче. Но татко ти я е оставил с основателна причина, много любяща причина.
— Не — ридаеше Ани. — Той не би го направил.
— Ани, той е искал да ти построят гребна лодка…
— Това беше неговата гребна лодка — извика тя. — Единствената, която имаше значение. Аз я направих за него. Той никога не би я изоставил.
— Той я показал на корабостроителя и даже се върнал, за да провери дали я копира правилно — обясни майка й.
— Той си е заминал завинаги — заяви Ани, чувствайки как я обливат студени вълни. Сякаш студен фронт се бе спуснал от Канада, за да изстуди кожата й, кръвта й, да замрази костния й мозък.
— Не, Ани. Това не означава…
Телефонът иззвъня. Ани забеляза как майка й прекосява стаята, за да го вдигне.
— Ало? — обади се майка й.
Ани притискаше лодката до гърдите си, спомняше си как се чувстваше, докато я правеше. Майка й й помогна — закара я до магазина, избра балсамовото дърво. Ани накисна с любов всяко парченце, огъна го в грациозните линии на красивата лодка, която видя в списание за класически лодки. Сложи малки седалки и скоби за веслата. Гравира веслата. Когато лепилото изсъхна, тя я боядиса в тъмнозелено — цветът на боровете. И изписа името на лодката на кърмовата греда, със златна боя:
АНИ
— Така няма да забравиш кого да докараш до дома с нея — каза тя на баща си, когато му подари лодката.
— Обичам я, Ани — отговори той, прегърна я и я притисна до себе си.
— Направих я за теб — обясни тя. — Всяко парченце. Мама само помогна малко.
— Това е най-хубавият подарък, който съм получавал.
— Защото обичаш лодките? — попита тя с разтуптяно сърце.
— Не, защото си я направила за мен — отвърна той. — Никой преди не е правил нещо толкова чудесно за мен. Обичам я.
— Наистина?
— Наистина — отговори той, а ръката му стисна Ани малко по-силно, карайки я да се почувства по-щастлива от всякога. — Ще ти кажа колко много я обичам. Никога няма да я изпусна от погледа си. Обещавам. Където и да отида, тази лодка идва…
И той удържа на обещанието си. Беше държал лодката в кабинета си в продължение на няколко месеца, но после правиха някакъв ремонт в банката и той я донесе у дома. Тя стоеше на бюрото му, но после дойде лятото и той я прибра в една торба; Ани предположи, че я е върнал в кабинета си или че я е занесъл на „Алдебаран“.