Ани държеше модела, мислейки си за това колко го обичаше баща й. Топлика потече през нея и я утеши. В този момент майка й се обърна да я погледне и Ани забеляза пребледнялото й лице. Почти синият цвят на кожата край устните, сякаш беше в шок. Как движеше ръката си — толкова бавно, почти опипвайки — нагоре към бузата си, опитвайки се да докосне лицето си, но сякаш не можеше да го открие. Разширените й очи. Сините й очи с форма на бадеми, променили формата си от шока.
Когато майка й затвори телефона, Ани стисна лодката си. Ако не можеше да защити баща си, можеше поне да предпази лодката.
— Скъпа — започна майка й, докосвайки рамото й с трепереща ръка.
— Вече знам — прошепна тя толкова тихо, че само лодката й можеше да я чуе.
— Имам лоша новина — продължи майка й.
— Вече знам — прошепна Ани по-тихо отпреди.
8.
Погребението беше в сряда сутринта в същата малка бяла църквичка, където Шон и Бей се ожениха, където бяха кръстени всичките им деца, където Тара и Бей приеха първото си причастие. Седнала на втория ред, Тара гледаше най-добрата си приятелка и се изпълваше с далечни спомени, още от първи клас, когато и двете носеха бели рокли и воали със сребърни корони.
Децата, изглежда, се справяха. Държаха се толкова добре, облечени в най-хубавите си летни дрехи, с много повече достойнство, отколкото Тара на погребението на баща си. Тя бе на единайсет, на възрастта на Били, а той почина след катастрофа. Бил пиян и се ударил челно в едно комби, убивайки шофьорката. Тара се ужасяваше от погребението — как би могла да го преодолее?
С Бей, разбира се. Бей й помогна да си облече черната рокля, държеше треперещата й ръка. Сега те бяха отново тук, да погребат Шон.
Как бе възможно този висок, атлетичен, убедителен, влюбен в живота мъж да лежи в онази лъскава дървена кутия? Тара се взираше натам и й се искаше да може да го разтърси за последен път.
Краят дойде много по-различно отколкото всички бяха очаквали. И така… думата нахлу в съзнанието на Тара: тихо. Всички си мислеха, че Шон е беглец, че бяга от правосъдието заедно с плячката си. А истината бе, че той беше починал сам, само на шест километра от дома си, в колата си, на дъното на река Джил. Според полицията кървял от раната на главата си. Каквото и да се е случило на яхтата му, то е причинило загубата на много кръв и той е загубил контрол над колата.
Тара огледа Бей и децата. Всички те бяха толкова тихи и сдържани, следяха химните от книжката както на всяка неделна служба. Били пръв се разплака на глас, той пръв изрази скръбта си.
Пиджийн също се разплака. Опита се да сдържи риданията си, но не успя. Ани я прегърна и също заплака тихо.
— Но аз си искам татко! — проплака Пег.
Тара концентрира цялата си енергия върху Бей. „Просто преодолей това — бе посланието, което й изпрати. — Можеш да го направиш. Ти си силна. Ти си им майка, а точно сега те се нуждаят от всяка частица от теб.“ Тара се загледа в гърба на приятелката си, изпращайки й цялата сила, която можеше да събере.
Свещеникът продължаваше службата:
— Шон Макбий, любим съпруг на Бейрбри… — той се запъна в името на Бей, галския вариант на Барбара — любим баща на Ани, Уилям и Пиджийн, отнет им толкова скоро… тайнствата на човешкия дух… незнайните причини на сърцето…
— За какво говори той? — попита Били.
— За татко — отговори Пег.
— Но той не казва нищо — изхлипа Били. — Дори не знам какво има предвид.
После дойде редът на Ани да отиде до аналоя и да рецитира любимото стихотворение на баща си. Тара затаи дъх, наблюдавайки как Ани си проправя път през скамейките, покрай майка си, по пътечката, до предната част на църквата. Беше облечена в тъмносиня пола и бледорозова риза, с перлена огърлица и обици „не ме забравяй“, които баща й й подари, когато й пробиха ушите. Беше се прегърбила, раменете й бяха приведени, сякаш имаше невидими криле и можеше да се огради отзад. Въпреки това или точно заради това движенията й бяха изпълнени с грация.
Ани се прокашля. Знаеше наизуст стихотворението „Спирайки край гората в снежна вечер“ от Фрост. Тя изрецитира призрачните думи на безсмъртното стихотворение.
Ани не отдели очи от баща си. За Тара беше сигурно, че докато кръщелницата й се взираше надолу, тя не виждаше дървената кутия, а самия Шон. Виждаше бащата, когото обичаше толкова много, през зимата, в леденосиния въздух и замръзналите блата наоколо. Тара се пресегна над седалката на скамейката и Бей стисна ръката й. Те бяха сестри в крайна сметка. Не свързани по кръв, а по любов. Още от ранни години се бяха осиновили, доживотно обвързване без никакъв ритуал, без никакви символи, само с вятъра, повяващ над Пролива.