Тара усети тежест в гърдите. Оглеждайки църквата, тя видя много приятели, напълнили скамейките. Дамите от Хабърдс Пойнт — Уини Хабърд, Анабел Макгрей, Хийкат Фрост — бяха там със Сикстъс Ларкин; Зеб и Рамър Мейхю, с наскоро омъжилата се Куин и Майкъл Мейхю; Сам и Дана Тревър със сестрата на Куин, Али… Хора от плажа, от брега и от града.
Бяха дошли някои от клиентите на Шон: Мей и Мартин Картие, Бен Аткин от „Силвър Бей Ауто“ и Огъста Ренуик — която бе и клиентка на Тара за почистване на къщата й. Тя улови погледа на Тара и й кимна. Далеч назад, седнал на последната скамейка, се виждаше един човек от миналото: Дан Конъли. Тара би го познала навсякъде. Хабърдс Пойнт знаеше как да събере всички заедно, дори и онези, които си бяха тръгнали отдавна.
Имаше и нови хора. Тя зърна Джо Холмс, застанал до задната врата. Напрегна се, чудеше защо ли е дошъл — не можеше ли да остави Бей и семейството на мира, да им позволи да извършат погребението?
Но когато Джо я зърна, той задържа погледа си върху нея със странно внимание, сякаш разбираше нейната роля в живота на Бей, че тя изпраща силата си на Бей, за да може да издържи през този ден. Погледът бе страстен, но мил. Тара разбра, че присъствието му тук не е по служба — нещо, което и дядо й би направил. Да присъства на погребението на престъпник от неговия район, само за да подкрепи семейството, което той оставя.
Тара също му кимна и наведе глава с тази мисъл.
От гърдите й се откъсна ридание, когато си помисли за дядо си и след като осъзна, че Бей и децата вече никога няма да видят Шон.
Накрая свещеникът произнесе обичайната покана всички да се съберат в семейния дом, но всъщност дойдоха много малко хора. Бей стоеше до вратата, приемаше съболезнования, опитваше се да успокои децата, които не можеха да разберат защо никой не идва.
— Дали защото е такъв хубав ден за плажа? — попита Пеги. — Предпочели са да доплуват, вместо да дойдат тук?
— Или — обади се разгорещено Били — те ни презират заради всичко това в банката и заради това, че татко се появи във вестниците?
Двете деца вдигнаха поглед към Бей, искаха да оспори твърдението на Били. Тя знаеше, че той е прав, но никога не би казала това на децата.
— Приятелите на татко го обичат — обясни тя. — Ние също. Ние сме тук, нали?
— Аз съм му приятел — приближи се Тара и кимна. — И аз го обичам.
— Но тук няма много хора — обади се със съмнение Пеги. — Не толкова много колкото на погребението на баба.
— Е, баба беше много стара — заяви твърдо Бей, говорейки за майка си, която почина на осемдесет и една. Искаше й се децата да могат да си спомнят и за прабаба си. — Тя живя толкова дълго и всички я познаваха…
— Всички познаваха и татко — настоя Пеги. — Той беше техният банкер.
— Да. Гадно е, че той беше техният банкер, а те си мислят за него само лоши неща — отбеляза Били. — Защото имаше и добри неща. Много повече добри неща, отколкото лоши. Нали?
— Точно така — отговори Бей.
— Точно така — повтори и Тара.
— Татко е, беше, винаги ще бъде един страхотен човек и всички трябва да знаят това.
— Е, може би трябва да хапнем — предложи Тара и посочи към масата. Бяха поръчали салати и малки сандвичи от „Фолис“. — Да поддържаме силите си.
— Не съм гладна — обади се Пеги.
— Не, изгубих си апетита заради идиотите, които не знаят кой е истинският Шон Макбий — заяви Били.
Бей се обърна към Тара, след като Били изфуча навън:
— Той притежава стария ирландски боен дух. Дори когато няма за какво да се бие.
— Когато си ирландец — отвърна Тара, — винаги има нещо, за което да се биеш.
Бей страдаше, защото знаеше, че Били го боли заради баща му. Помисли си за Шон, за това колко борбен бе той. Винаги. Очите й се напълниха със сълзи, като си помисли, че синът й е прав, че точно сега хората си мислеха лоши неща за Шон. А това, което Шон наистина искаше винаги, бе да го харесват.
Марк и Алис Боланд влязоха и веднага се приближиха.
Независимо от това колко сдържана се опитваше да изглежда Бей, тя с мъка сдържа сълзите си, когато Алис я прегърна.