— Толкова си силна — похвали я Алис и я потупа по гърба. — Като те видях в църквата, теб и децата… Дъщеря ти се представи страхотно, като рецитира стихотворението.
— Съжаляваме, че той си отиде, Бей — поднесе съболезнованията си Марк.
— Благодаря — отговори тя.
— Не можем да повярваме — въздъхна Алис. — Всичко това…
— Знам — отговори Бей и гласът й секна. Как можеше да разговаря за смъртта на съпруга си с президента на неговата банка? Те бяха толкова привлекателна двойка: Марк — висок и атлетичен, Алис — дребна и елегантна. Тя притежаваше бизнес за декориране и имаше безупречен усет за стил. Бей и Шон никога не прекарваха много време с тях. Те нямаха деца, а от там идваше и липсата на обичайното общуване на футболни и бейзболни мачове, но Алис винаги изглеждаше дружелюбна и динамична — Бей често си мислеше, че би искала да я опознае по-добре.
Сега тяхното присъствие я караше да се чувства толкова засрамена от онова, което Шон бе направил, а днес й се искаше единствено да оплаква загубата му.
— Ако можем да направим нещо — предложи вежливо Марк.
— Каквото и да е — допълни Алис, а разтревоженото й, болезнено изражение някак си даде на Бей да разбере, че тя говори искрено.
Бей кимна, докато те отминаваха. Тара се изправи. Приготвяше кафе, но при вида на Бей, обляна в сълзи, тя изтича към нея.
— Много мило от тяхна страна. — Бей потрепери. — Като се има предвид какво причини Шон на банката.
— Те не те обвиняват за това — успокои я приятелката й. — Никой не те обвинява.
— Защо го е направил? — попита Бей. — Не мога да разбера.
— Това не е Шон, когото познаваме — отговори Тара и я прегърна.
Бей затвори очи, плачейки тихо на рамото на Тара. Не можеше да повярва. Шон никога вече нямаше да хвърля топки на децата, никога нямаше да ги изведе на пътешествие с яхтата. Беше толкова енергичен, а сега го нямаше. Изглеждаше невъзможно животът просто да си продължи, децата да пораснат, без той да знае за това. Не можеше да повярва, че няма да го види отново. Че никога няма да чуе гласа му…
Когато се отдръпна да избърше очите си, тя видя Дан и Елиза Конъли да влизат в стаята.
— Благодаря, че дойдохте — кимна тя трогната, когато те пристъпиха напред.
— Толкова съжаляваме, Бей — промълви Дан.
— Знам какво си преживяла — допълни Елиза. Тя бе облечена изцяло в черно: балетно горнище с дълъг ръкав, черна пола до глезените, огърлица от оникс. Бей видя лилавите полумесеци на бледата кожа под очите и разбра, че тя също не може да спи.
— Така е — отвърна Бей и срещна погледа й, когато пое ръцете й. Те бяха студени и толкова слаби; Бей искаше да ги задържи, да ги стопли, а и Елиза като че ли искаше същото.
— Ужасно е за децата ти — продължи момичето.
— О, така е — съгласи се Бей и гласът й секна.
Погледът на Елиза се плъзна из кухнята, сякаш търсеше нещо, възприемайки жадно всичко: снимките, рисунките и бележките за напомняне, залепени с магнити на вратата на хладилника, колекцията от топки и бухалки до страничната врата, високата зелена бутилка, пълна с дребни монети, дъбовата маса със синята захарница и кобалтовосините стъклени шишенца за сол и пипер, останали от майката на Бей.
— Ани — промълви Елиза. — Ан. Видях написано името й в некролога. И я чух да чете стихотворението. Тя е на моята възраст.
— Да, така е — отговори Бей, чувствайки нещо общо помежду им дори когато Елиза отдръпна ръцете си.
— Искаш ли да се запознаеш с нея?
Елиза кимна.
— Да — отговори тя.
— Ще те заведа в нейната стая — предложи Бей.
— Не е нужно — възрази Елиза, оглеждайки се из кухнята. — Аз мога и сама.
— Горе е — поясни Бей. — Втората врата вляво.
Елиза тръгна през семейната къща.
Тя никога преди не бе стъпвала тук, но знаеше всичко необходимо за хората, които живееха в къщата. Те бяха новите изгубени души.
За миг, с едно примигване на очите на баща им, животът им се беше променил завинаги. Тя разглеждаше полираните дървени подове, светлите килими, спортните трофеи по лавиците, акварелите на стената със сцени от ведрия бряг: фарове, плажове, лодки, вълноломи.
Чудеше се дали семейството някога се е вглеждало в красивите картини и си мислеше за онези момичета, които бяха убити миналата година и оставени във вълноломите или в потъващи лодки, или по плажове, пометени от урагани.
Сърцето я заболя, защото знаеше, че това бяха нещата, за които мислеха сега…