Когато стигна до вратата на Ани отляво, тя спря и застана съвсем неподвижно. Коридорът на втория етаж беше хладен и тъмен. Светлината идваше от отворена врата в края му, но Елиза стоеше в сянката. Като детектив, с ухо, допряно до тежката врата, тя използва всичките си сетива и моментално усети присъствието на Ани вътре — усети скръбта, която се процеждаше от там.
Помисли си да дойде по-късно, но нещо й подсказа, че сега е моментът, и тя почука.
— Ани? — попита, когато момичето отвори вратата.
Тя бе едра, а очите й бяха — като в детска приказка — големи и кръгли. Още беше с дрехите, с които Елиза я видя в църквата: синя пола и бледорозова блуза.
— Да? — попита Ани. В очите й се четеше объркване.
— Хм, аз съм Елиза Конъли.
— О!
Елиза си пое дъх. Видя, че Ани я оглежда от главата до петите. Те бяха огледални образи една на друга, но като в криво огледало: едната малко натежала, другата прекалено слаба. Почти инстинктивно Елиза обви лявата си ръка около белега на дясната си китка. Сърцето й биеше бързо. Тя пристъпи напред и се спъна.
Ани я хвана и ръцете й я обвиха почти в прегръдка. Блъскайки се в мекото тяло, Елиза усети сълзите, които опариха очите й.
— Добре ли си? — попита Ани.
Елиза се опита да кимне, но силно ридание я задушаваше.
— Не си, нали?
Елиза поклати глава много бавно. Чувстваше, че ще припадне.
— Искаш ли малко вода? — попита Ани, заведе я до леглото и я настани нежно. — Или си гладна?
— Не съм яла нищо от два дни и половина — сподели Елиза.
— О, мили Боже! — възкликна другото момиче. — Защо?
Елиза се втренчи в огромните й сини очи и усети как болката в гърдите й се разтваря в горещи сълзи. Облиза устни, искаше стаята да престане да се върти, искаше краката й да докоснат земята. Погледът й бе привлечен от малка, очевидно правена у дома лодка над леглото на Ани. Тя се загледа в нея и това я върна обратно на земята.
— Защото ми е тъжно за теб — каза Елиза.
— Толкова тъжно, че не можеш да се храниш? — попита Ани и Елиза разбра, че при нея е обратното.
— Да.
— Но защо?
— За семейството ти. Баща ми познава майка ти и той ми показа некролога… Толкова, толкова съжалявам за баща ти.
— Майка ти също ли ни познава? — попита Ани. Елиза затвори очи. Това бе трудната част, ужасната част. Не можеше да отговори на въпроса — поне не сега. А и не трябваше. Това бе моментът, когато Ани щеше да започне да разбира, че те са различни, че са сами на този свят, двете заедно, че са изгубени души…
— Майка ми е мъртва — сподели. — Ето защо трябваше да се срещна с теб.
— Защото баща ми е…
Елиза кимна, за да не накара Ани да изрече тази дума, която все още бе толкова нова, толкова ужасна, толкова нежелана. Мъртъв.
— Стихотворението, което рецитира, беше красиво — отбеляза Елиза.
— Беше любимото на баща ми.
— Майка ми също си имаше любимо стихотворение — сподели Елиза. — За Пол Ривиър6
— Би ли ми изрецитирала малко от него? — помоли я Ани.
Елиза кимна. Пое си дълбоко дъх и се успокои, когато започна да рецитира.
— Страшно ми харесва това стихотворение — възкликна Ани. — Онази част за сигналната светлина.
— На мен също — отвърна Елиза.
— Трябва да хапнеш нещо — прошепна Ани, посегна към чекмеджето до леглото и извади шоколадче. Предложи го на Елиза, сякаш беше подарък. Тя се втренчи в синьото квадратче и поклати глава.
— Но ти направо ще се изпариш. — Ани докосна китката й.
Елиза се втренчи в дългите й ръкави и с рентгеновото зрение на момиче, чийто баща я мрази, чиято майка е призрак, видя паяжина от белези, разкриващи истинската същност на нещата, истината, която Ани вероятно не знаеше, но разбра, че не може да каже на това скърбящо момиче, че всъщност именно изпаряването беше целта.
— Добре съм — отвърна Елиза и й върна шоколада.
— Не. — Ани се изчерви. Момичетата, които ядат много, винаги се преструват, че не са гладни. Елиза знаеше и заради това беше търпелива.
Ани примигна и очите й отново се изпълниха със сълзи. Елиза проследи погледа й, видя я, че се взира в малката зелена лодка, която стоя в работилницата на баща й през последните две седмици. Някак си Елиза разбра, че в момента тази лодка е най-важният предмет във вселената на Ани.
6
Пол Ривиър (1735 — 1818) — американски патриот, герой от Войната за независимост. — Б.пр.
7
Стихотворението е написано през 1863 г. от американския поет Хенри У. Лонгфелоу. — Б.пр.