— Харесвам тази лодка — прошепна Елиза.
— Напомня ми за баща ми — отговори Ани и се разплака. — Аз я направих за него.
— Обзалагам се, че я е обичал много — прошепна Елиза и хвана ръката й. — Обзалагам се, че я е обичал повече от всичко.
Дан и Бей стояха в кухнята, обградени от хора, които той едва разпознаваше от лятото, когато работи в Хабърдс Пойнт. Стори му се странно да се върне след толкова много години, а и трябваше да се запита защо е дошъл. Тогава му бяха дали лятна работа — последната, преди да започне бизнеса си. Беше израснал на трийсетина километра на изток, край Мистик — отвъд река Темза, но отдалечен с цял един свят; той отново се засели там, когато се ожениха с Чарли. Може би през цялото време подсъзнателно избягваше да идва тук… Хората, които си наливаха кафе или чай с лед на плота, го поглеждаха с любопитство.
— Чудят се откъде те познават — поясни Бей.
— От дъсчената пътека преди около сто години — отговори той. — Онази, която ти ми помогна да построя.
Той я гледаше как се опитва да се усмихне. Не успя съвсем. Тя се беше променила, дори през дните, след последното й посещение в работилницата му. Очите й изглеждаха наранени, предпазливи. Той си спомни за веселото момиченце, което висеше покрай него на плажа през онази година, толкова отдавна, което го научи да обича луната, спомни си и усети тъга.
Тогава тя не приличаше на никой друг и той си помисли, че днес също е така. Излъчваше толкова топлота и успокоение — сивите й очи бяха тъжни, но все пак ведри, косата й бе нашарена от слънцето и солта. Къщата й бе пълна с любов — със спомени за семейството й и за плажа. Той се огледа и видя кошници с мидени черупки и плажни пирени, няколко баскетболни и бейзболни трофея на полицата, гладки камъни, изрисувани от децата, плаващи дървета, изтъркани от вълните. Погледна надолу — не можа да се сдържи. Тя винаги ходеше боса, дори в дъждовни дни, и той почти очакваше да я види боса и сега.
— Какво има? — попита тя.
— О, нищо — отвърна смутено.
— Не беше нужно да идваш — каза тя.
— Знам.
— Но се радвам, че го направи. — Погледът й се насочи към стълбата, където Елиза отиде да търси Ани.
— Чудя се какво ли правят горе.
— Елиза искаше да се запознае с Ани — обясни той.
— Много мило от нейна страна. Наистина е необикновено за момиче на нейната възраст, да бъде толкова общителна.
— Елиза наистина е необикновена.
— Трябва да е ужасно трудно без майка й.
— Трудно е и за двама ни.
— Не мога да си представя какво ме чака…
Дан си помисли за Чарли, за това как светът стана толкова мрачен, когато тя почина — много малко хора, дори сред най-близките му, знаеха за бездните, в които е пропаднал. И никой, може би, с изключение на дъщеря му, не знаеше защо. Той знаеше малко за това, с което щеше да се срещне Бей — изгубила съпруг, към когото в най-добрия случай хранеше смесени чувства — и желаеше да я защити от него.
— Знам — започна внимателно Дан, — че не мога да започна да ти разказвам какво може да помогне, какво бих могъл да направя аз, за да ти помогна, но…
Тя примигна, сякаш той говореше на някакъв чужд език.
— Имам предвид, че никой не би могъл да заеме мястото му — обясни Дан, мислейки си за Чарли, за огромната дупка в небето от смъртта й.
Бей все още не можеше да реагира. Но той видя как очите й се изпълват със сълзи; тя бе плакала, когато той пристигна.
— Той ти е съпруг, знам — продължи Дан и посегна към ръката й, когато тя сви юмруци, а лицето й се превърна във възел от страдание. — Бей, минал съм през това — нека ти помогна.
— Не си минал през това — отвърна тя и сълзите потекоха по бузите й.
— Изгубих жена си…
— Но ти си я обичал — възрази тя, задавяйки се с думите. — Ти си обичал Чарли толкова много… личи си в гласа ти, всичко е изписано на лицето ти… ти си я обичал… обожавал си я… но аз…
Дан се втренчи в зачервените й очи. Все пак въпреки горещината, която се изливаше от кожата й, въпреки яростта на лицето й, той щеше да хване ръцете й, но тя нямаше да му позволи.
— Но аз мразя Шон — сподели тя. Погледна към стълбите, по които се качи Елиза, към стаята на Ани… — Мразя го! Заради онова, което причини на децата, и…