— Любовта никога не умира — заяви майка им. — Баща ви ви обичаше прекалено много и това не може да стане. Повярвайте ми, че той все още ви обича. Повярвайте ми. — Тя изрече това толкова свирепо, че децата се изправиха и се втренчиха в широко отворените й очи. — Повярвайте ми — повтори тя.
— Щом казваш — прошепна Ани, — тогава ние ти вярваме.
Бей прегърна децата. Насилието бе дошло в дома им. Тя щеше да бъде нежна и щеше да изпълни дома им с любов.
Думите на Ани направиха това за Бей. „Щом казваш, тогава ние ти вярваме.“
На следващия ден, сряда, се появи нов слух. Случилото се с Шон може да е било убийство. Вероятно е било убийство. И той е смъркал кокаин. Някой може да му е помагал, докато е присвоявал от банката. След като всички служители бяха оправдани, според вестниците властите все още разпитваха касиерите. „Младите касиерки“, носеше се слух.
Или може би е някой извън банката, някой, който е искал Шон да извърши престъпление: разказваше се за съпруга в Далас, която накарала съпруга си — банкер, да краде от сметките, за да може тя да си купи петролен кладенец.
Седнала на плажния си стол, Бей огледа съседите си, чудейки се кои от тях си мислят, че тя го е накарала. Извади сутрешния вестник от сламената кошница. Опитвайки да се престори, че съпругът й не е на първа страница, тя положи усилия да успокои ръцете си, когато се зачете в обявите за работа.
Тара слезе при нея и двете приятелки тръгнаха заедно по твърдия пясък. Стъпките им оставяха отпечатъци. Те вървяха бавно и по навик се взираха надолу за съкровища: черупки, стъкла от морето, изгубени диамантени пръстени. Когато бяха едва на шест, чуха една жена да вика, че годежната й халка се изплъзнала, докато излизала от водата. Те никога не престанаха да я търсят.
— Как се справяш? — попита Тара.
— Страхотно — отвърна Бей с тон, с който знаеше, че най-добрата й приятелка ще си преведе като „много гадно“.
— Ясно.
— Досетих се, че ще ти стане ясно. Франк Алингам се обади отново. Опитваше се да бъде мил, но аз се чувствах твърде ужасно, за да разговарям с него… Търся си работа.
— Намери ли нещо?
— Още не. Не разбирам много от компютри, а, изглежда, всички търсят хора с компютърни умения…
— Компютърната неграмотност е много подценена в днешното ни общество — успокои я Тара. — Но аз се оправям, както и ти. Какво още?
— Чувала ли си хората да говорят? — попита Бей и в очите й блеснаха сърдити искри. Носеше сламена шапка и трябваше да надзърта, за да види лицето на Тара.
Приятелката й поклати глава.
— Никой не злослови за Шон пред мен.
— Аз ще злословя за Шон пред теб — заяви Бей. — Току-що изгубих съпруга си, той вероятно е бил убит, но аз съм толкова ядосана, Тара. Не можеш да повярваш. Ако беше пред очите ми… — Поклати глава, сякаш искаше да прогони ожесточението от мислите си. — Започнах да пресмятам ипотеката, застраховката, уредите, ежедневните разходи… Тревожа се, че ще се наложи да продадем къщата.
— Никога — възкликна Тара. — Ще умра, преди да позволя това да се случи.
— О, Тара. Благодаря. Как можа да направи това? Какво си е мислел? Ако не си намеря работа веднага… и то добре платена… — Прилошаваше й при мисълта за нови загуби, които и без това вече бяха твърде много.
— Ще намериш нещо. Продължавай да четеш обявите, а и аз ще поразпитам. Ти си толкова добра в много неща.
Тя винаги обичаше да работи упорито, колкото по-усилено, толкова по-добре.
— Казах на Дан Конъли, че мразя Шон — сподели тя.
— Точно сега за теб е добре да го мразиш. Щеше да ти е непосилно, ако не беше така. Ще накараш ли Дан да построи лодката за Ани?
— Не виждам как.
— Парите?
Тя кимна.
— Лятото почти свърши. Ще се нуждаем от всеки цент, който имаме, за да изкараме, докато си намеря работа. Бих заложила годежния си пръстен, за да платя за лодката, но от нея няма да има никаква полза — ще стои в двора до следващото лято… — каза Бей. Всичко я болеше, като си помислеше колко щастлива щеше да е Ани, ако баща й бе построил лодката й.
Тя погледна към пясъчното хълмче, обрасло със сребърно зелена плажна трева, гъсталак от къпини и прещип, към острата скала, към тясната пътечка под падналото дърво. Знаеше, че ако тръгне по пътеката, накрая ще стигне до отклонение, водещо към гъстата гора… Почти си представяше сечището, мястото, където Дани окачи люлката.
А сега погледна зад себе си, към дъсчената пътека. Той строи неща, които траят вечно, каза дъщеря му. И колко вярно беше това. Дъсчената пътека — повече от сто дебели дъски, заковани, посивели от бурите, удряни от приливите и от жестоките вълни по време на ураганите — бе свидетелство за трайността на направеното от него. Представи си Дан: висок, строен, загорял, усмихнат.