Мъжът, който строеше вечни неща.
„Лодка за Ани“, помисли си Бей.
Но за какво? Каква полза щеше да има от нея, какво щастие щеше да донесе тя на дъщерята, чийто баща бе уредил да й построят дървена лодка, класическа лодка — дори, да речем, да бе от най-силното, най-здравото дърво? Каква полза щеше да има от нея, след като той току-що бе изчезнал от живота им?
Просто така?
— Видя ли какво пише във вестника за Огъста Ренуик? — попита Тара.
Бей се сви, спомняйки си историята. От ФБР разпитвали всички клиенти на Шон и открили, че голям процент от лошите му заеми идвали от сметките на Ренуик — пари, оставени на Огъста от покойния й съпруг, известния художник Хю Ренуик.
— Можеше да е и по-зле — продължи внимателно приятелката й. — Можеше да е от някого, който наистина щеше да усети липсата на около петдесет хиляди долара. Той вероятно я е избрал, защото има толкова много.
— Тя каза ли нещо?
— Още не. Утре ще чистя къщата й.
— Сподели с мен всичко, което тя каже. Обещаваш ли?
— Обещавам — отвърна разтревожено Тара.
Те продължиха да вървят мълчаливо и да събират черупки. Бей слагаше нейните в джоба на ризата си. Беше облякла една от старите ризи на Шон, тъмносиня с оръфана яка и маншети. Тя винаги прибираше най-меките му стари ризи, за да ги носи над банския; докато играеше с децата, с неговите деца. Ризата му й напомняше за него, как работеше упорито за тях в банката.
Работеше упорито, крадеше и бе убит…
Тя случайно погледна назад. Тръгнал сам по дъсчената пътека, без да откъсва очи от нея, се виждаше мъж в тъмна риза. Панталонът му бе току-що изгладен, маратонките — чисто нови, а слънчевите му очила — толкова готини. Но именно ризата го издаде.
Някой трябва да каже на ФБР, че никой няма да облече тъмна риза в такава горещина. Тя попива слънцето и направо изпича човека, който я носи. Поглеждайки към мъжа, който я наблюдаваше, Бей почти го съжали.
Ани лежеше, притиснала дрехите до тялото си. Чувстваше се като голямо, увехнало цвете с тениската, прилепнала към кожата й, с влажната коса, прилепнала към главата й. Дори при отворени прозорци горещината беше непоносима.
Убит. Може би.
Майка й и Тара заведоха другите деца на плажа. Както винаги поканиха и Ани:
— Хей, Ани, хайде да се потопим заедно… да се намокрим, да се охладим… едно бързо плуване…
Ани се надигна от леглото, прекоси тъмния коридор, слезе надолу по стълбите и отиде в кухнята.
Татко — убит? Възможно ли е…
Отвори вратата на хладилника.
Шокиращо убийство, дрога… кокаин! Баща й не би могъл, не би вземал кокаин… той винаги казваше на Ани, че наркотиците са нещо лошо, че могат да увредят мозъка, че няма да й позволят да бъде добър атлет, че ще й попречат да победи противника си на баскетболното игрище. Но той също така й казваше никога да не краде. А хората твърдяха, че той е крал.
Ани прогони тези мисли и се втренчи в хладилника. Кухня за отслабване — благодаря ти, мамо, че си купила това само за мен. Половин литър лимонов шербет, още половин с нискомаслено ванилово кисело мляко. А там, отзад, имаше половин галон прасковен сладолед, купен за боровинковия пай, който майка й щеше да приготви по-късно.
Не мисли за „убийство“. Може би не е било така, може би все още е произшествие — и може да е нямало кокаин. Не е възможно. Ани посегна към сладоледа точно когато телефонът иззвъня.
Тя спря. Стисна пластмасовата кутия с прасковен сладолед, колебаейки се дали да се обади. Върна сладоледа в хладилника, остави вратата му отворена и се наведе към телефона.
— Ало? — обади се тя.
— Не мога да повярвам, че открих номера ви. Повярвай ми, не беше лесно. Не че ви няма в указателя, защото ви има, а защото: а) не знаех как точно се пише фамилията ви и б) сгреших името на града ви.
— Кой е? — попита Ани, макар че усети тръпки по кожата си, защото, разбира се, знаеше кой е — Елиза и обаждането не беше от някой треньор за Били или Пиджийн, или от банката, или пък от някой адвокат за майка й — това беше обаждане за Ани.