— Хм, познай до три пъти, но ако не успееш от първия, наистина ще се разстроя.
— Елиза?
Ани чу смеха й.
— Добре. Значи, първо обърках името, а после попитах за Силвър Бей вместо за Блек Хол… но най-накрая ви открих! Добре ли си?
— Хм… — започна Ани. Погледът й се насочи към хладилника. Обикновено даже не се замисляше дали да каже истината. Но нещо й пречеше да каже на Елиза: „Мисля, че баща ми е бил убит и се каня да се натъпча с половин галон прасковен сладолед.“ Така би казала тя и имаше усещането, че Елиза щеше да разбере. Вместо това отговори само: — Предполагам.
— Не мисля, че си. Знам какво разправят за баща ти.
— Така ли?
— Да. Не е нужно да ми говориш за това, знам колко ти е тежко. Наистина.
Настъпи мълчание.
— Съжалявам — прошепна Елиза. — Все още е много скоро.
— Липсва ми — прошепна Ани и очите й се просълзиха. — Толкова много ми липсва, че ако беше тук, даже щях да искам да играя баскетбол с него. А така мразя баскетбола…
— Когато се почувстваш по-добре… след като мине още време — започна Елиза.
Ани едва не затвори; не искаше да чува, че някога ще се почувства по-добре; че болката от липсата на баща й ще се притъпи. Но внезапното доверие, което изпита към Елиза, й помогна да преодолее момента и тя се запита какво ще последва.
— Когато се почувстваш по-добре — продължи Елиза, — ще можеш да си помислиш за него, за това къде е сега.
— Къде е сега? — попита тъпо Ани, мислейки си за гробището, за камъка с името му, гравирано върху него: Шон Томас Макбий, за датите на раждането и смъртта, за стиха от стихотворението, което Ани прочете в църквата: „Да спазваш обещанията“…
— Да — каза Елиза. — Някъде, където е толкова чудесно…
— Как ми се иска да беше вярно — отговори Ани и сълзите й отново потекоха.
— О, но това е така! — увери я Елиза. — Знам го със сигурност!
— Как така?
Сега бе ред на Елиза да замълчи. Тя задиша тежко, а Ани чу ритъма и го улови, сякаш устните на момичето бяха на телефона. Ани затвори очи, дишайки заедно с Елиза.
— Ще ти кажа следващия път, като се видим — прошепна Елиза.
— Но кога…
— Кога ще стане това? Това е въпросът. Ако живеехме по-наблизо, щях да дойда с колелото. Имаш ли лодка?
— Татко има… имаше… защо?
— Защото Мистик е край вода, а твоята къща също е край вода… — Тя се засмя. — Можем да пътуваме.
Ани се засмя, като си помисли как те двете профучават нагоре-надолу през пролива Лонг Айлънд, за да се видят.
— Ти имаш ли лодка? — попита тя.
— Смяташ, че имам — отвърна Елиза. — Като се има предвид, че моят баща е корабостроител и че компанията му е кръстена на мен… имам предвид на баба ми… но ние имаме едно и също име… това е дълга история.
— И аз искам да я чуя.
— И можеше, ако някоя от нас имаше лодка! Ще ти разкажа тази история, а мога да ти разкажа и за другите ни родители…
Ани отново изпита болка, но не като преди. Сякаш започваше да свиква с идеята, че баща й е заминал. Думата убийство вече не препускаше в главата й толкова свирепо.
— Скоро ще се видим — обеща Елиза. — Ще намерим начин. Ще помоля баща ми да ме докара. Или пък майка ти ще те докара дотук.
— Да! — възкликна Ани, почти развълнувана.
— Ще бъда обсебена от това!
— Обсебена?
— Това е дума, която научих в кошчето. Означава „да мислиш постоянно“.
— О — Значи да „мислиш постоянно“, а не да те изхвърлят в „кошчето“. Помисли си за баща си, за семейството си преди. Помисли си за малката си лодка, която той трябваше да носи винаги със себе си.
Елиза сигурно бе продължила да слуша, макар че единственият звук, който се чуваше, бе как Ани преглъща сълзите си. Ани плачеше, тъй като всичките неща, за които си мислеше постоянно, изпълваха главата й, цялата любов, която изпитваше към семейството си, цялата болка. Обаче мисълта, че Елиза е там и я слуша, я накара да се почувства по-добре.
10.
Те беряха боровинки за пая. Поля в синьо и зелено блестяха в горещината. Мрежите бяха опънати, за да държат сърните надалеч. Бей, Тара, Били и Пиджийн пълнеха кошниците си — бяха единственото семейство във фермата днес, в най-горещия летен ден досега — хълмовете на северния Блек Хол се мержелееха надалеч в маранята, омекотени от влажността. Бей се успокои.
— Когато погледнеш това — обади се Тара, — наистина разбираш защо художниците идват тук. Защо всички идват до Блек Хол чак от Ню Йорк…