— Тя просто е можела да попита баща си как да те намери — обади се Тара. — Като се има предвид колко добре познава пътя обратно до Хабърдс Пойнт.
Бей усети, че се изчервява.
— Мамо? — попита Ани.
— Разбира се — отвърна Бей. — Ще те закарам. Само ми кажи кога.
Усмихвайки се на дъщеря си, тя погледна навън през страничния прозорец. Там, в тъмна кола от другата страна на улицата, седяха двама мъже. Тя не беше ги виждала преди, но знаеше кои са. Те наблюдаваха къщата. Дали си мислеха, че Шон й е дал пари, които да скрие, да пази? Може би трябваше да им покаже топящата се банкова сметка, обявите за работа, които огради сутринта. Прозорците на колата бяха вдигнати и климатикът работеше. Мъжете изглежда, бяха подготвени да седят там цял ден.
Точно тогава телефонът иззвъня, Бей откъсна погледа си от колата и вдигна слушалката.
— Ало?
— Бей, обажда се Дан Конъли.
— Как си?
— Добре съм… но нещо се случи. И трябва да те видя.
— Да ме видиш? Не можеш ли да ми кажеш по телефона, защото…
— Не — прекъсна я той. — Трябва да бъде лично. Свободна ли си утре следобед? Около два?
— Да, мога — отвърна тя. — Искаш ли да дойдеш тук?
— Не можем да говорим в къщата ти… Не искам децата ти да чуят.
— Добре тогава, в магазина „Фолис“ — предложи Бей и обърна гръб на децата, които я слушаха внимателно. Смъртта на Шон бе поставила семейството в състояние на висока бдителност. — Спомняш ли си? Мини под влаковата естакада и върви направо…
— Спомням си — прекъсна я той. — Ще се видим там утре.
— Добре — изрече Бей и сякаш изгуби равновесие, след като затвори телефона; погледна отново през прозореца към стражите от другата страна на улицата.
Горещата вълна продължи и сутринта на другия ден бе също толкова гореща и задушна както предишните дни.
Огъста Ренуик живееше в артистично великолепие на една скала, надвесена над морето, само на няколко километра по брега от Хабърдс Пойнт. Бялата къща имаше широки веранди с бели мебели, покрити с избелели възглавнички на райета. Саксии с розово мушкато се виждаха навсякъде. Дотам се простираше градинарството на Огъста: розовите мушката, купени от Кели.
Но днес, докато се разхождаше по терасата си, Огъста бе много недоволна от цветята си. Да ги нарече „повехнали“ би означавало да им направи комплимент. Бедните създания всъщност си бяха съвсем мъртви.
— Клюмнали сте — подвикна обидено Огъста, облягайки се на черния си бастун със сребърна дръжка. Тя въздъхна. Бе започнала да цени и защитава недъгавите дори в света на растенията. Откакто бившият й зет, противният и изпратен в затвора Саймън, я удари по главата, докато нападаше дъщеря й Скай, и така отслаби дясната страна на Огъста, тя трябваше да ходи с бастун. Добрата страна на това — а Огъста вярваше, че винаги има добра страна — бе, че този недъг засили състраданието й към всички живи същества.
С изключение на лошите мъже.
Огъста мразеше мъжете, а също и жените, които нараняваха другите. Саймън бе само един ужасяващ пример за това какво може да направи зъл човек, но той в никакъв случай не бе единственият злодей.
Хвърляйки още един отчаян поглед към мъртвите си мушката, тя закуцука през френските прозорци към сравнителната хладина на широкия преден коридор. Един вентилатор на тавана помагаше отгоре. Хю, обожаваният й и мъртъв съпруг, обичаше Съмърсет Моъм и Ноел Кауърд; всъщност той кръсти къщата „Хълмът на светулките“ на името на страхотното имение на Кауърд в Ямайка. Огъста предполагаше, че Ноел също е позволил на вентилаторите да помагат на морския бриз.
Хю беше художник от ранга на Хасъм и Меткалф, сред най-добрите в Америка. Живееше като творец, диво и необуздано. Колекционерите веднага разпознаха величието му и Хю бе сред малцината художници, които станаха богати приживе. Разумните инвестиции и добрите финансови съветници превърнаха богатството на Ренуик в истинско състояние.
Един от тези съветници беше Шон Макбий.
Огъста продължи по големия коридор, през дневната, покрай портретите, които Хю бе направил на трите й дъщери, и влезе в малък кабинет в западния край на къщата. Слънцето не влизаше през високите прозорци. Стаята бе уютна, предназначена за зимни вечери край огъня. Стените бяха отрупани с книги.
Ослуша се внимателно за Тара, чистачката. Ето я горе — Огъста все още имаше остър слух и можеше да различи ударите от четката на Тара по ръбовете на задните стълби. Тара нямаше да мине през вратата на тази стая поне още десет минути.