Тара кимна. Знаеше толкова добре; почти можеше да го чуе: „Здравей, Огъста, върховната сутрин за теб! Как е снежната сцена през прозореца ти? Толкова красива, колкото тук в града? Ще се обзаложа, че съпругът ти може да направи страхотна картина от нея…“
— Шон притежаваше таланта да познава хората — обясни Тара. — И да ги харесва.
— Да ги харесва достатъчно, че да краде от тях? — изрече рязко другата жена.
— Никой не може да разбере това.
— Семейството нуждаеше ли се от пари? — попита Огъста. — Може би някое от децата? За училище? Или са имали здравни проблеми?
— Децата са добре. Всички са здрави — отговори спокойно Тара.
— Съпругата тогава? Желаеше ли по-разкошен живот? Беше ли… много взискателна?
Тара се втренчи във възрастната жена. Погледна черните перли на Огъста, които струваха повече от всяка къща в този богат крайморски град. Бялата коса някога е била черна, може би тъмна като на Тара; можеше да го разбере от веждите на Огъста, извити над теменужените й очи. Тара бе просто чистачката, а Огъста — господарката, но сега тя я гледаше отвисоко.
— Бей не е взискателна — отговори Тара, представяйки си приятелката си, боса, с развяна от вятъра червена коса, с щипки в устата, докато простираше прането.
— Със сигурност нещо го е принудило да направи това — продължи Огъста.
— Права сте. Ние просто не знаем какво е.
— Друга жена? Това ли е?
Тара седеше неподвижно, не можеше да говори за това.
— Лоялността трябва да се уважава — отбеляза Огъста и присви очи. — Тя е хубаво качество.
— Благодаря ви.
— Очаквах я от Шон.
„Всички я очаквахме“ — помисли си Тара.
— Какво ще прави жена му сега? Тя работи ли?
— Работи много упорито. Отглежда децата им.
— Колко са?
— Три.
— Също както в нашето семейство — кимна Огъста, поомекна и в гласа й изведнъж прозвуча тъга. — Три деца без баща. Моите момичета също изгубиха баща си, когато бяха прекалено млади.
— Ако това ща бъде от полза, госпожо Ренуик — обади се Тара. — Много съжалявам — за онова, което ви е причинил Шон. Ще се чувствате ли по-добре, ако напусна? Ще ви разбера напълно, ако е така, като се има предвид, че той ме препоръча пред вас.
— Боже, не! — възкликна поразена Огъста. — Тара, нуждая се от теб повече от всякога. Макар сумата, която той ми взе, да беше малка, щетата, която ми причини, е голяма. Мразя да се възползват от мен. Аз съм стара, Тара, а обществото отхвърля и не уважава възрастните хора. Те ни покровителстват и си мислят, че сме твърде глупави, за да забележим, че ни скубят.
— Вие изобщо не сте глупава, госпожо Ренуик. — Тара се усмихна. — Вие сте много умна.
— Харесва ми да си мисля, че си права — отвърна Огъста и се надигна надменно. — Мислех, че и Шон чувства нещата така. Ето защо случилото се е толкова смайващо. Загубих вяра в хората. Случвало се е и преди; богатите старици са особено уязвими. Не забравяй това, когато остарееш и плодовете от труда ти се умножат — ти спестяваш пари, нали?
— Да — отвърна Тара. — Майка ми ме научи да бъда пестелива. Най-големият ми разход е градината ми…
— Градината ти?
— Да — потвърди тя. — Моята гордост и радост. Купувам твърде много растения… и не мога да устоя на меките кожени градинарски ръкавици, на медните лейки и на най-новите, най-острите лопатки…
— Ах, ирландците се справят страхотно с цветята и пръстта. Хю имаше градинар от Уиклоу. Това бе отдавна, в дните, когато „Хълмът на светулките“ бе място за изложби. Той искаше хубави градини, които да рисува. Сега аз си имам само старата билкова градина отзад и всички тези изсъхнали мушката. Не съм добър градинар.
— Вода, вода, вода — усмихна се Тара, като си мислеше за Бей. — Това е моята тайна.
Огъста потропа с черния си бастун по пода.
— Не мога да влача маркуч. Или да мъкна лейка. А дъщерите ми са заети със своя живот — trop occupe8, както казва Каролина, нали сега живее във Франция; не могат да помагат на старата си майка да си полива градината — и също така, като си помисля, малко е далеч.
— Мога да го правя вместо вас — предложи Тара и изведнъж й хрумна една идея. — Или…
— Или какво?
— Или можете да си наемете градинар.