11.
Точно преди дни Бей извади от гаража старото си колело. Забутано в един ъгъл заедно със стиковете за голф и баскетболните топки на Шон, то бе покрито с паяжини и тя го избърса.
Когато мина с него покрай мъжете в тъмната кола, тя се почувства като гангстер от филм, подигравайки се на закона. Те потеглиха и я последваха по пътя, но тя мина напряко през зеленото блато, по редица тесни дъски, положени в калта от сина й, за улеснение на колоезденето и ловенето на раци — пътека, по която никой не би посмял да мине с кола.
Вперила поглед надолу, тя задържаше гумите на велосипеда си върху дъските. Едно неправилно движение и щеше да падне в черната кал. Тялото й бе напрегнато, тъй като не знаеше какво да очаква от срещата с Дани. Какво имаше да й каже той и как щеше да се почувства тя? Вече се разкри толкова много пред него, че желаеше нещата да се върнат назад.
После, като излезе от блатото, тя тръгна нагоре по скрития път „Безмълвният лебед“, един толкова изолиран път, че повечето жители на Хабърдс Пойнт дори не знаеха за съществуването му, мина покрай къщата, където живееше зимният пазач на Хабърдс Пойнт, където сините светлини върху зелената му кола бяха маскирани в сянката на горите, простиращи се наоколо.
Накрая излезе на главния път и стигна до песъчливия паркинг пред магазин „Фолис“ — зелена сграда, която приличаше на хамбар. Погледна към колите и видя камиона на Дани. Пулсът й препусна като луд; след всичките тези години тя все още усещаше вълнение, когато го видеше. Слезе от колелото и после, осъзнавайки намесата на полицията в живота й, го паркира далеч от чужди погледи, под широката веранда на магазина.
Когато влезе в големия, просторен магазин, видя, че трите пътечки са празни — твърде горещо за пазаруване — но откри Дани отзад, седнал край една маса. Забеляза я моментално, стана, махна й и издърпа един стол. Щом седна, тя както винаги прокара ръка по надрасканата маса. Поколения деца от Хабърдс Пойнт бяха гравирали инициалите си в дървото: СП+ДМ, МЛ + ЕИ, ЗМ + РЛ, АЕ + ПС. Ето ги, малко по-встрани, и инициалите на Бей и Шон: БС + ШМ.
— Много отдавна — обади се Бей, след като осъзна, че Дан я наблюдава със сериозно изражение на лицето.
— Знам какво имаш предвид — каза той и се усмихна. — Благодаря, че дойде.
Тя кимна и също се усмихна. Дани Конъли винаги имаше най-хубавата, най-сърдечната усмивка, едно от нещата, които тя харесваше най-много у него. И сега, като го погледна, си спомни защо: това бе една от най-искрените усмивки на света; огряваше цялото му лице. Когато Али Глейсън мина покрай тях, те си поръчаха лимонада.
— Е, какво искаше да ми кажеш? — попита тя.
Усмивката му изчезна.
— Получавам много телефонни обаждания. Досадни, нали разбираш? Първо помислих, че са сгрешили номера. Или че някой се опитва да изпрати факс, но е влязъл в моята телефонна линия. Но накрая вдигнах и човекът от другата страна попита дали съм говорил с Шон Макбий, дали съм го виждал. За около половин секунда помислих, че си ти.
— Аз?
— Беше жена — обясни той.
— Наистина?
— Да. Разбрах, че не си ти, естествено, но не можах да разбера кой друг може да знае, че Шон е идвал при мен. И какво значение можеше да има това.
— Как говореше? — попита Бей.
— Внимателно — отвърна Дан. — Стори ми се много предпазлива, сякаш не искаше да казва много.
— Телефонът ти показва ли номера на отсрещния абонат?
Дан се усмихна отново.
— Не. Не ме бива много в електрониката. Елиза постоянно ми натяква да вляза в модерната епоха — може би е свързано с дървените лодки. Не харесвам нещата, които отнемат мистериите от живота.
Бей вдигна рамене объркана.
— Нямам представа кой може да е бил. Обади ли се на полицията?
Али донесе лимонадите и той я изчака да се отдалечи. Прокара пръст по влажната чаша. После погледна Бей.
— Не — отвърна. — Не съм, заради теб.
— Заради мен? Какво имаш предвид?
Той присви леко очи, после се усмихна:
— Защото, колкото и да се старая, не мога да престана да се отнасям покровителствено към теб.
— Благодаря ти — кимна тя. — Мога да се възползвам от това.
— Радвам се, че възприемаш нещата така. Знам, че сега си вече голяма, страхотна майка, много компетентна… Само че… — Той се усмихна. — Само че в моето съзнание ти все още си онова кльощаво хлапе, което постоянно ме следваше, докато строях дъсчената пътека.