— Не бях хлапе! Бях на петнайсет.
— Е, Гелъуей, може да си права — отвърна той и в този момент спомените нахлуха като поток. Той я наричаше свой помощник; даде й да си сложи онзи колан, за да може да му подава пирони, докато той се придвижваше по пътеката, заковавайки дъските. Наричаше я Гелъуей Бей или просто „Гелъуей“, на името на известния залив в Ирландия, грубовато и подигравателно, толкова дразнещо и очарователно, че тя пламваше всеки път, когато го чуеше — както и сега.
— Бях добър помощник — възрази тя. — Дъсчената пътека нямаше да издържи толкова дълго, ако не бях толкова добра, докато ти помагах.
— Не беше зле — отвърна строго той. — За аматьор.
— Който ти подаваше пироните?
— И въртеше чука. Ако си спомням правилно, ти беше доста добра.
— Точно така — усмихна се тя. — Ти ме научи. До ден-днешен, когато окачвам картина, отпускам чука и не откъсвам очи от пирона — все едно че удрям бейзболна топка — много Зен — и никога не се удрям по палеца. След като се научих по трудния начин…
— Когато го удари и аз изгубих цял ден с теб, докато го шиеха в клиниката — усмихна се той. — Притесних се, че не съм те научил добре.
— Но ти ме научи и аз още помня. Когато децата бяха малки, на бейзболните им тренировки — сподели тя — аз си мислех за това как ми казваше да отпускам ръка, да оставя чука сам да намери пирона, да не мисля за това… и казвах на децата да отпуснат бухалката, да я оставят да намери топката сама. Това вбесяваше Шон… — Тя замълча и сведе поглед.
— Защо го вбесяваше? — попита Дан.
— Защото не разбираше. Той имаше такъв непосредствен подход към нещата. Казваше на децата да удрят топката с все сила, да я изпращат към слънцето.
— Разстройваш ли се, като мислиш за това?
— Мислите за Шон ме разстройват — обясни тя. Вдигна поглед. — И не заради това, което ти казах онзи ден, след погребението му. Не говорех сериозно, нали разбираш? Не мразя съпруга си.
— Не съм си и помислил, че е така, Бей.
— Просто е сложно. Ядосана съм му. Заради онова, което направи, и заради това, че умря. Че остави децата. Че ме излъга.
— Знам. И аз бях ядосан на Чарли за същите неща.
Бей кимна, макар да бе изненадана да чуе, че той се е сърдил за нещо на Чарли. Дали тя го беше излъгала? Или просто имаше предвид празнината, която смъртта на един човек оставя в живота на семейството?
— След като заговорихме за Шон — продължи тя. — Има нещо, за което исках да си поговоря с теб. Знаеш писмата ни?
— Разбира се, Гелъуей. Онези, които ми изпращаше непрестанно през зимата след онова лято край дъсчената пътека.
— Ти отговори на няколко, доколкото си спомням.
— Само защото не исках да забравиш основните неща… и да те информирам, че все още обръщам внимание на луната. — Той се усмихна отново, някак по-меко. — Но го направих, нали? Отговорих на няколко…
— Толкова отдавна — въздъхна Бей, чувствайки се неудобно, защото не искаше той да остане с погрешна представа. — Аз ги запазих.
В очите му проблесна изненада; разбира се, той сигурно бе изхвърлил нейните преди години.
— Пазя всичко — обясни тя. — Имам цяла ракла, пълна с писма, снимки, годишници… кичури от косите на децата…
— Значи казваш да не си мисля, че съм твърде специален. Не се безпокой за това — не си го мисля. Вероятно си искала да запазиш обясненията ми за редките дървесини, за свойствата на махагона и тиковото дърво — нали?
— Нещо такова — отговори тя, зарадвана, че се шегува, но изведнъж усети, че не може да се засмее.
— Какво тогава? Какво има?
— Те наистина бяха на дъното на раклата; не съм ги поглеждала от години. Но открих едно на яхтата на Шон.
— Ти ли си го оставила там? — попита той, изглеждаше объркан.
— Не. Сигурно е Шон. Дори не знаех, че той знае за тях. И наистина не мога да си представя защо го е интересувало. А ако го е безпокояло, защо не е поговорил с мен за това. Изглежда, сякаш ги е намерил и е решил да те проследи сам.
— Ами, сигурен съм, че Шон просто е решил, че иска лодка за дъщеря ви. А той знаеше с какво се занимавам, че строя лодки.
— Но наоколо трябва да има много други корабостроители — отвърна Бей. — С всички тези пристанища по брега…
Дан не каза нищо, но Бей усети, че той се чувства неудобно да говори за това.
— Ти си най-добрият, нали? — попита тя, чудейки се дали просто не проявява скромност.
— Не знам — отговори той.